Кулинарен Форум на Веселият Готвач

Мила Бони,обичам всички сезони,всеки има своето очарование,прочитайки за всеки,не можах да се определя точно,колкото и нескромно да ти звучи взех всичко положително от сезоните за себе си,благодаря ти мила,беше ми доста забавно и интересно!

ЕДНА СЪВРЕМЕННА ИСТОРИЯ НА РОМЕО И ЖУЛИЕТА
Източник:http://www.youtube.com/watch?v=Pj0_rH3MYLc

[youtube]http://youtu.be/Pj0_rH3MYLc[/youtube]

Просто не било писано ... тази любов да се случи ...

Тъжно е когато се случват такива неща ...

Затова съм на принципа - всеки сам трябва да изкове живота си, да се сблъска с нещата и да ги преодолее и там, в любовта и чувствата не трябва да се месим ...

Наистина тъжна история,мисля,че трябва всички да сме по - истински и откровени едни към други.

Изгледах клипа и си казах, че това е историята на Ромео и Жулиета, после прочетох заглавието "ЕДНА СЪВРЕМЕННА ИСТОРИЯ НА РОМЕО И ЖУЛИЕТА" - много точно казано, още едно доказателство за гениалността на Шекспир и за неговата проницателност - толкова векове след времето, в което е написал тази трагична история тя си остава толкова актуална и непреходна. Уж човешкото общество се развива, ставаме по-толерантни и разбиращи, а се оказва, че не сме мръднали и на милиметър от онова време и от онези разбирания - оставаме си все така подвластни на стереотипа и консерватизма. Не че в това има нещо лошо, но не сме се научили на най-важното нещо - да проявяваме разбиране и да оставяме всяко поколение да изживее своята младост и да се научи от собствените си неуспехи, без да очакваме наследниците ни да не повтарят и да не допускат нашите грешки. Тази вечер дъщеря ми ми каза "Никой не е безгрешен!" Това беше в отговор на един мой упрек. А като си помисля колко сме виновни ние възрастните пред нея, ми става съвестно - какво право имам да я обвинявам като нашите прегрешения имат много по-тежки последици за живота ни от това, че тя не се е сетила за някоя дума по английски език например?!

Прави сте напълно момичета! Всички ние (а вероятно това става с всяко поколение) трупаме социален опит (демек помъдряваме) на принципа на теста "проба-грешка". И забележете в преобладаващия случай съзнателно или не, но предпочитаме това да го правим ние и само в краен случай се доверяваме на вече натрупания опит от наши родители, роднини, приятели, колеги и т.н. ...
Но така може би порастваме, макар това да ни струва понякога много скъпо, ако не сме избрали правилния алгоритъм ...

Всяка раздяла е една малка смърт,но ако за всяка раздяла посягаме на живота си,то тогава земята ще запустее. Човека,затова е човек,защото може да контролира емоциите си .Сложни са човешките взаимоотношения и никой не те учи как да живееш,но можеш да си вадиш поуки от живота на другите.Всъщност човека е винаги сам в избора на правилния път

На вече порасналия ми син

Ръцете ми заети бяха през деня.
Не можех да играя или да ти почета;
Когато молеше и канеше ме ти,
за теб минутка аз не отделих.

Днес кърпих дрехите и сготвих,после прах,
ти дотърча с рисунка и със весел смях
и каза:”Мамо,виж каква шега!”
Аз рекох:”Синко,чакай малко,не сега”.

Внимавам хубаво да те завивам,
молитвата като си кажеш и излизам,
на пръсти отивам лампата да загася -
а трябвало е още миг да постоя.

Животът кратък е,годините летят и изведнъж -
момченцето пораснало е и е вече мъж.
Не е край теб с молбите си безкрайни
и не споделя скъпоценните си тайни.

Албумите с картинки са прибрани,
игрите до една са изиграни.
Молитвата вечерна,целувка за нощта -
това са вече минали неща.

Ръцете ми,заети постоянно,
сега притихнали стоят.
Тъй бавен,муден,празен е денят.
Да можех да се върна и да сторя
онези нещица,които искаше ми ти с:”Мамо,моля!”

Милена! Чудесни стихове!
Има една очарователна смесица на тъга и гордост !
Но според мен продължението е повече от оптимистично - всичко, което не сме успели волно или неволно да направим за децата - дай Боже можем да направим с внуците

Вижте на какво попаднах:

Когато станеш майка, макар медицински този факт да се случва за минути, да го осъзнаеш емоционално ти трябват от няколко дни до първото внуче понякога. На изхода на родилния дом разбираш, че си в състояние на лека амнезия – къде са ти документите, кога ти е контролния преглед, колко килограма си качила, докога си в отпуска, какво да пазаруваш отсега нататък… отсега нататък, защото трябва да помниш завинаги още едно: че имаш дете. В началото е малко трудно, разбираемо е да забравяме за тази новост вкъщи, случва се да го забравим в кошчето на задната седалка в колата и да се сетим на входа на магазина, когато осъзнаем, че едната ни ръка е сводобна, или да забравим защо чантата си носим използван памперс. Такива неща не те правят лоша майка, правят те нормално човешко същество.
Може допреди няколко месеца да те е било гнус да ядеш с чужда вилица или да ти се повдига само от гледката на кучешко изпражнение. Сега вече можеш да работиш без маска в лаборатория за изследване на въздействието на синьото сирене върху сурова свинска пържола след 40-дневен престой на слънце. Това е, защото си развила резистентност и абсолютен толеранс към цвета, мириса и гъстотата на твоето бебешко ако, повръщано и придружаващ ги сопол. Гледаш ги с академична прецизност и без гримаса ровиш с пръст в търсене на първи клетъчни признаци за бъдещ зъбен камък.
Другите хора (разбирай жените, които не са раждали и мъжете) не разбират психическите трансформации, през които минаваш, когато в рамките на месеци от 43-килограмова мацоранка се видоизменяш до косатка в зряла възраст.
Сигурна си, че си имала колена и дори си виждала глезените си, защото имаш снимки с четири крайника. Другите хора, нераждали или мъже, не разбират естественото ти желание да свалиш сутиена си с размер на цирково шапито, да го нахлупиш на главата на фръцлата на съседната маса, която ще яде само салата „БЕЗ ОЛИО, ЗАЩОТО СЕ ПЪЛНЕЕ“, и с ритмични отривисти движения да блъскаш слабото й телце в ръба на масата. Горе долу по същото време разбираш и че хемороид не е древногръцки херувим на любовта.
След като бебето се роди, в някоя самотна съботна вечер, решаваш да направиш нещо лудо, да живееш на ръба, да си непредсказуема и лекомислена и вадиш от килера същия този сутиен, слагаш го за сравнение … и се оказваш във фетална поза на кухненския под, обляна в сълзи, които бършеш в лигавника на детето.
Налага се да осъвремениш и речника си. Преди „нощен живот“ е означавало да се прибереш призори с размазано червило, отмалели крака и токчета в ръка, подпийнала и достатъчно весела, че да не ритнеш мушкатото на леля Веска, сега „нощен живот“ означава дефиле по различни видове анцунг и едно особено чувство, че си единствения сам човек на света, който в 3 през нощта гледа сериал и се ослушва дали бебето спи или отново дъвче обувките ти. На другата сутрин се обаждаш на някоя сестра по неволя, за да обсъдите точно какъв нюанс на зеленото са акали децата и тя настоятелно те убеждава как нейното дете спи по-дълбоко, по-дълго, яде повече и ака по-хубави акита от твоя нескопосаник, който само дрищи, плюска и хърка. Може да изглеждам спокойна и уравновесена, но ако се заядеш с детето ми, ще ти покажа 7 различни вида ярост.
Докато си бременна, всякакви хора, познати, непознати, контрольори в градския транспорт, инкасатори и дори бивши гаджета, смятат за необходимо и подходящо да ти галят корема и да те поздравяват за това, че ти се е намерила поне една работеща яйцеклетка и веднъж в историята на човечеството поне един от милиони малки мъже е питал за посоката към нея.
Всичко това е весело и забавно демо за това, което предстои, когато детето ти стане на 6. На вратата ще си закача табелка:

„Извинявайте за бъркотията, детето си създава спомени.“

Тишината е злато, освен ако имаш малко дете. Тогава тишината е много подозрителна. Помниш ли деня, в който го донесе вкъщи на ръце и плачеше от радост, че се е родил? Спомни си този момент, защото той току-що нарисува човечета по стените с червилото ти и обръсна котката. Докато синът ти стане на 6, вече си усъвършенствала тибетското умение едновременно да си тук и да не си. Вече спокойно можеш да отвориш собствен кол център в хола си, защото с лекота можеш едновременно да водиш разговор с приятели, да коментираш във фейсбук и да намираш все още смислени отговори на 14-тия въпрос „а защо?“, който е започнал преди два часа с питането „защо небето не се яде?“.
Някъде между 3-тата и 6-тата година си даваш сметка, че освен чекмедже за храна, фабрика за рециклиране на изяденото и миловидна цирка на дупето, вкъщи имаш един малък човек. Стресната от тази новина, искаш да му обясниш всичко за света, подреждаш списък с реч за 3 минути, да използваш максимално времето, в което можеш да му задържиш вниманието. Някъде между защо е грозно, че някой нарича най-добрия му приятел от ромски квартал „мангал“ и как това да сподели кроасана си с друго дете е основата на социалната система, синът ти те прекъсва, за да те пита помниш ли „утре, когато вчера“ той е бил на 4 и сте ходили на море и дали е имало акули. Вътрешно малко умираш и отлагаш списъка. На другия ден синът ти се появява в хола в твоите токчета и казва, че иска да ходи да каже на другите момчета, че е научил от Пипи колко е лошо да се удрят момичета.
Завинаги помниш тези моменти и всеки път поплакваш от умиление и от малко егоистична гордост и точно го похвалваш какъв голям и добър мъж е порастнал, той се спъва в собствения си крак, забива се в стената и избухва в плач.
С времето претръпваш малко, хитруваш повече и трупаш военен опит: как да се престорим на заспали, когато не ни се сглобява Спайдърмен, как да убедим детето, че месото е от гъби, за да го накараме да вечеря, с каква сила и под какъв ъгъл точно да му изплескаш един зад врата, така че хем повече да не рисува с пастел по телевизора, хем да не си лоша майка и други тактически умения. До 6-тата година на детето вече искаш поне още две и вече знаеш, че ако първото ти дете яде пясък, звъниш в паника на педиатъра, а когато третото го направи, ще се чудиш дали все още трябва да му приготвяш обяд.
В последните 6 години на теб и детето са се случили 3 грипа, един от които свински, 126 подрисквания, 1 шарка, две нови работни места, Дянков, 3 погребения, няколко емигрирали приятели, шофьорска книжка, три премествания в друго жилище, няколко пътувания извън България, едно от които с изтекъл детски паспорт и още много, много хубави и не толкова хубави неща. От майчинството няма развод или отпуска, там положението наистина е в добро и лошо, в здраве и болест, в пир и прегоряла вечеря.
Детето не идва с наръчник и не е чело Д-р Спок. На него не му пука с какво си облечена и дали си изчистила плочките в банята. То не знае дали чорапчетата му са еднакви. То те обича, дори когато пищи. Обича те от първата прегръдка сутрин до последното гушкане за лека нощ. Според него ти знаеш всичко, отговорите на всички въпроси, ти си права, дори когато не си сигурна. То няма да е винаги малко и безпомощно, ще расте и ще става силен и голям човек, затова изключи прахосмукачката и остави чиниите за утре и отиди да си играеш с него на конструктори и нинджи."

От нета