Re: Какво ще кажете за малко поезия
Публикувано: пет юни 15, 2012 1:39 am
Контейнерите за боклук до блока -
тук всяка сутрин идваше жена
във вехти дрехи, слаба, не висока
с количка, а през зимата с шейна.
Преглеждаше в сместа добре нещата
отделяше полезните на вид.
Изглеждаше ми страно тя позната
в походка, маниер, гърба превит.
Бях все зает, началник в общината,
до службата ме караха с кола,
И само сутрин, точно до вратата
я виждах, беше с очила.
Веднъж обаче тя ме заговори -
попита ме с усмивка за часа.
Невероятно близка ми се стори
и я познах- познах я по гласа.
Бе моята учителка любима
в последния гимназиален клас.
Заместваше почти една година.
Бях влюбен в нея. Слушах я в захлас.
Цял ден на работа за нея мислих -
учителката моя станала клошар.
В бюрото нещо търсех, нещо чистех -
бях станал ученикът Божидар.
Не бе познала в мене ученика -
самият аз бях доста променен -
солиден, тежък, лика и прилика
с мастит, авторитетен бизнесмен.
На заранта я чаках много рано.
Прекрасно утро. Неработен ден.
В боклука ми на дъното прибрано
лежи кашонче, дар голям от мен.
Усетих зад гърба си, че пристига.
Изсипах кофата с боклук завчас.
И без дори главата да повдигна
прибрах се бързо на бегом у нас.
В кашончето бях сложил триста евро,
кафе, парфюм, кутия с шоколад.
Вълнувах се и бе ми малко нервно,
но в себе си се чувствах много млад.
Закусих и полегнах на дивана.
На входната врата се позвъни.
Излязох да отворя - никой няма.
Пред прага - плик, кашончето встрани.
"Не те ли учих, драги Божидаре,
че всяка работа краси човек!
Дори и бедността от Бога дар е,
дори и в двадесет и първи век!
Нима в очите ти съм просякиня?
Срамуваш се да поговориш с мен.
Обратно връщам твойта милостиня
и знай- ще легна гладна този ден.
Не прося милост, бедността не крия.
Клошар съм, няма как. Не върша грях."
Това прочетох. Щях да се убия!
Учителката вече не видях.
***
Души, запира в гърлото тъга
премрежено и влажно е в очи.
Честито как да кажа? Тишина.
Поклон Учителко... и ни прости!
За болка и тъга...
За болка и тъга тук място няма,
на този свят нивга няма самота.
Самотен си единствено тогава,
когато празно е във твоята душа.
Когато чувстваш себе си излишен
и от разум за момент лишен,
мислиш си, че другите без тебе могат
да живеят по-щастливо ден след ден.
Мислиш, че животът вече
от теб не се нуждае и ти казва: “Къш!”
Като на куче, като на някакво помиярче…
А всъщност той ти вика: “Здраво дръж!”
Чуй ме, дръж се здраво за мечтата,
за надеждата, за всеки светъл лъч,
за всеки миг, за всяка топла дума,
за усмивките, сълзите… Просто дръж!
Дръж се здраво и не пускай,
не допускай, че си сам в света, поне веднъж.
Не допускай, че без приятел си останал,
а вдигни глава и дръж се като мъж…
Защото някой, някъде незнайно,
се нуждае и от твоята ръка.
А вместо да помогнеш той да стане
ти проклинаш свойта самота.
-----------------------------------------------
Несъвършенство
Не се живее само
с добри намерения...
Къде отива човек,
закрачил бодро
по омагьосан кръг?
Ако някоя сграда се срути,
има ли значение,
че е правена по талантлив чертеж?...
А колко войни са започнали
в името на прекрасен
бъдещ мир?...
Мисля си,
че даже адът
е зле направен рай.
--------------------------------------------------------
Прелетни птици
По-тъжен разказ не съм чела
от "Майчина сълза"!
За майката, на път поела,
за чедото, остало у дома.
И за сълзата, прелетяла океана
чрез силата на Любовта!
И само щом помисля - колко
сълзи прелитат днес морето -
от най-нестихващата болка
на майка по детето,
усещам как не кръв, а мъка
изтласква ми сърцето!
И в колко "спукани гърнета"
днес чакат будни майки!
"Дали ми е добре детето?"-
долавят трепети най-малки,
сълзи, пролети в самотата
и долетели през морето.
Без корени светът е безграничен,
а прелетните птичета го искат.
Но в този свят оставаш ничий,
тук - без удобства, там - без близки.
И губиш чувство за Земя!
Ще долетите ли след зимата, безкоренни деца?
Как толкова бързо, без да забележите,
забравихте смеха немирен,
"Детство мое", "Войната на таралежите",
омайничетата на Пирин,
над къщи небето, звездите, копнежите,
от "Аз съм българче" носа навирен?
Да, знам - комуто как е писано!
Но камъкът тежи на място!
Дърво без корен е орисано
да го поваля всеки полъх рязко.
Най-силните - дърветата с дъблоки корени,
растат на ветровито място!
----------------------------------------
Миг като вечност - Георги Константинов
Още преди да те срещна в живота си -
теб съм обичал.
В древни гравюри и улични фотоси,
в звездна поличба,
в шумни площади и празни понятия,
в цирков спектакъл,
по телевизия, по телепатия -
теб аз съм чакал.
Колко години без шум са сближавали
двата маршрута!
Колко причини в света са създавали
тази минута! -
Нежният сблъсък на влюбени атоми.
Вик на вселени.
Още преди да започне съдбата ми -
ти си до мене.
Ти ме въздигаш по стръмните пътища.
Ти ме възпираш.
Мойте кошмари и приказни сънища
ти режисираш.
Двама се лутаме в болка и истина,
в гняв и сърдечност.
Тази любов е в безкрая единствена.
Миг като вечност.
------------------------------------
Жена
Найден Вълчев
- Кажи коя е първата жена
на твоите момчешки дни и нощи?
-Залезе тя при изгрева си още
с нетрайна романтична светлина.
- Кажи коя е нежната жена,
която ти все още не забравяш?
- Забравям я. Вълната се смалява,
когато дойде другата вълна.
- Кажи коя е тъмната жена,
която те направи суха пепел?
- Държа един угаснал въглен в шепа
и в него няма капка топлина.
- Кажи коя е вечната жена,
която в теб до края ще живее?
- Не чуваш ли? Тя моя син люлее
със свойта вечна песен: - На-ни-на.
тук всяка сутрин идваше жена
във вехти дрехи, слаба, не висока
с количка, а през зимата с шейна.
Преглеждаше в сместа добре нещата
отделяше полезните на вид.
Изглеждаше ми страно тя позната
в походка, маниер, гърба превит.
Бях все зает, началник в общината,
до службата ме караха с кола,
И само сутрин, точно до вратата
я виждах, беше с очила.
Веднъж обаче тя ме заговори -
попита ме с усмивка за часа.
Невероятно близка ми се стори
и я познах- познах я по гласа.
Бе моята учителка любима
в последния гимназиален клас.
Заместваше почти една година.
Бях влюбен в нея. Слушах я в захлас.
Цял ден на работа за нея мислих -
учителката моя станала клошар.
В бюрото нещо търсех, нещо чистех -
бях станал ученикът Божидар.
Не бе познала в мене ученика -
самият аз бях доста променен -
солиден, тежък, лика и прилика
с мастит, авторитетен бизнесмен.
На заранта я чаках много рано.
Прекрасно утро. Неработен ден.
В боклука ми на дъното прибрано
лежи кашонче, дар голям от мен.
Усетих зад гърба си, че пристига.
Изсипах кофата с боклук завчас.
И без дори главата да повдигна
прибрах се бързо на бегом у нас.
В кашончето бях сложил триста евро,
кафе, парфюм, кутия с шоколад.
Вълнувах се и бе ми малко нервно,
но в себе си се чувствах много млад.
Закусих и полегнах на дивана.
На входната врата се позвъни.
Излязох да отворя - никой няма.
Пред прага - плик, кашончето встрани.
"Не те ли учих, драги Божидаре,
че всяка работа краси човек!
Дори и бедността от Бога дар е,
дори и в двадесет и първи век!
Нима в очите ти съм просякиня?
Срамуваш се да поговориш с мен.
Обратно връщам твойта милостиня
и знай- ще легна гладна този ден.
Не прося милост, бедността не крия.
Клошар съм, няма как. Не върша грях."
Това прочетох. Щях да се убия!
Учителката вече не видях.
***
Души, запира в гърлото тъга
премрежено и влажно е в очи.
Честито как да кажа? Тишина.
Поклон Учителко... и ни прости!
За болка и тъга...
За болка и тъга тук място няма,
на този свят нивга няма самота.
Самотен си единствено тогава,
когато празно е във твоята душа.
Когато чувстваш себе си излишен
и от разум за момент лишен,
мислиш си, че другите без тебе могат
да живеят по-щастливо ден след ден.
Мислиш, че животът вече
от теб не се нуждае и ти казва: “Къш!”
Като на куче, като на някакво помиярче…
А всъщност той ти вика: “Здраво дръж!”
Чуй ме, дръж се здраво за мечтата,
за надеждата, за всеки светъл лъч,
за всеки миг, за всяка топла дума,
за усмивките, сълзите… Просто дръж!
Дръж се здраво и не пускай,
не допускай, че си сам в света, поне веднъж.
Не допускай, че без приятел си останал,
а вдигни глава и дръж се като мъж…
Защото някой, някъде незнайно,
се нуждае и от твоята ръка.
А вместо да помогнеш той да стане
ти проклинаш свойта самота.
-----------------------------------------------
Несъвършенство
Не се живее само
с добри намерения...
Къде отива човек,
закрачил бодро
по омагьосан кръг?
Ако някоя сграда се срути,
има ли значение,
че е правена по талантлив чертеж?...
А колко войни са започнали
в името на прекрасен
бъдещ мир?...
Мисля си,
че даже адът
е зле направен рай.
--------------------------------------------------------
Прелетни птици
По-тъжен разказ не съм чела
от "Майчина сълза"!
За майката, на път поела,
за чедото, остало у дома.
И за сълзата, прелетяла океана
чрез силата на Любовта!
И само щом помисля - колко
сълзи прелитат днес морето -
от най-нестихващата болка
на майка по детето,
усещам как не кръв, а мъка
изтласква ми сърцето!
И в колко "спукани гърнета"
днес чакат будни майки!
"Дали ми е добре детето?"-
долавят трепети най-малки,
сълзи, пролети в самотата
и долетели през морето.
Без корени светът е безграничен,
а прелетните птичета го искат.
Но в този свят оставаш ничий,
тук - без удобства, там - без близки.
И губиш чувство за Земя!
Ще долетите ли след зимата, безкоренни деца?
Как толкова бързо, без да забележите,
забравихте смеха немирен,
"Детство мое", "Войната на таралежите",
омайничетата на Пирин,
над къщи небето, звездите, копнежите,
от "Аз съм българче" носа навирен?
Да, знам - комуто как е писано!
Но камъкът тежи на място!
Дърво без корен е орисано
да го поваля всеки полъх рязко.
Най-силните - дърветата с дъблоки корени,
растат на ветровито място!
----------------------------------------
Миг като вечност - Георги Константинов
Още преди да те срещна в живота си -
теб съм обичал.
В древни гравюри и улични фотоси,
в звездна поличба,
в шумни площади и празни понятия,
в цирков спектакъл,
по телевизия, по телепатия -
теб аз съм чакал.
Колко години без шум са сближавали
двата маршрута!
Колко причини в света са създавали
тази минута! -
Нежният сблъсък на влюбени атоми.
Вик на вселени.
Още преди да започне съдбата ми -
ти си до мене.
Ти ме въздигаш по стръмните пътища.
Ти ме възпираш.
Мойте кошмари и приказни сънища
ти режисираш.
Двама се лутаме в болка и истина,
в гняв и сърдечност.
Тази любов е в безкрая единствена.
Миг като вечност.
------------------------------------
Жена
Найден Вълчев
- Кажи коя е първата жена
на твоите момчешки дни и нощи?
-Залезе тя при изгрева си още
с нетрайна романтична светлина.
- Кажи коя е нежната жена,
която ти все още не забравяш?
- Забравям я. Вълната се смалява,
когато дойде другата вълна.
- Кажи коя е тъмната жена,
която те направи суха пепел?
- Държа един угаснал въглен в шепа
и в него няма капка топлина.
- Кажи коя е вечната жена,
която в теб до края ще живее?
- Не чуваш ли? Тя моя син люлее
със свойта вечна песен: - На-ни-на.