Кулинарен Форум на Веселият Готвач

Контейнерите за боклук до блока -
тук всяка сутрин идваше жена
във вехти дрехи, слаба, не висока
с количка, а през зимата с шейна.

Преглеждаше в сместа добре нещата
отделяше полезните на вид.
Изглеждаше ми страно тя позната
в походка, маниер, гърба превит.

Бях все зает, началник в общината,
до службата ме караха с кола,
И само сутрин, точно до вратата
я виждах, беше с очила.

Веднъж обаче тя ме заговори -
попита ме с усмивка за часа.
Невероятно близка ми се стори
и я познах- познах я по гласа.

Бе моята учителка любима
в последния гимназиален клас.
Заместваше почти една година.
Бях влюбен в нея. Слушах я в захлас.

Цял ден на работа за нея мислих -
учителката моя станала клошар.
В бюрото нещо търсех, нещо чистех -
бях станал ученикът Божидар.

Не бе познала в мене ученика -
самият аз бях доста променен -
солиден, тежък, лика и прилика
с мастит, авторитетен бизнесмен.

На заранта я чаках много рано.
Прекрасно утро. Неработен ден.
В боклука ми на дъното прибрано
лежи кашонче, дар голям от мен.

Усетих зад гърба си, че пристига.
Изсипах кофата с боклук завчас.
И без дори главата да повдигна
прибрах се бързо на бегом у нас.

В кашончето бях сложил триста евро,
кафе, парфюм, кутия с шоколад.
Вълнувах се и бе ми малко нервно,
но в себе си се чувствах много млад.

Закусих и полегнах на дивана.
На входната врата се позвъни.
Излязох да отворя - никой няма.
Пред прага - плик, кашончето встрани.

"Не те ли учих, драги Божидаре,
че всяка работа краси човек!
Дори и бедността от Бога дар е,
дори и в двадесет и първи век!

Нима в очите ти съм просякиня?
Срамуваш се да поговориш с мен.
Обратно връщам твойта милостиня
и знай- ще легна гладна този ден.

Не прося милост, бедността не крия.
Клошар съм, няма как. Не върша грях."
Това прочетох. Щях да се убия!
Учителката вече не видях.
***
Души, запира в гърлото тъга
премрежено и влажно е в очи.
Честито как да кажа? Тишина.
Поклон Учителко... и ни прости!





За болка и тъга...

За болка и тъга тук място няма,
на този свят нивга няма самота.
Самотен си единствено тогава,
когато празно е във твоята душа.
Когато чувстваш себе си излишен
и от разум за момент лишен,
мислиш си, че другите без тебе могат
да живеят по-щастливо ден след ден.
Мислиш, че животът вече
от теб не се нуждае и ти казва: “Къш!”
Като на куче, като на някакво помиярче…
А всъщност той ти вика: “Здраво дръж!”
Чуй ме, дръж се здраво за мечтата,
за надеждата, за всеки светъл лъч,
за всеки миг, за всяка топла дума,
за усмивките, сълзите… Просто дръж!
Дръж се здраво и не пускай,
не допускай, че си сам в света, поне веднъж.
Не допускай, че без приятел си останал,
а вдигни глава и дръж се като мъж…
Защото някой, някъде незнайно,
се нуждае и от твоята ръка.
А вместо да помогнеш той да стане
ти проклинаш свойта самота.
-----------------------------------------------
Несъвършенство

Не се живее само
с добри намерения...

Къде отива човек,
закрачил бодро
по омагьосан кръг?

Ако някоя сграда се срути,
има ли значение,
че е правена по талантлив чертеж?...

А колко войни са започнали
в името на прекрасен
бъдещ мир?...

Мисля си,
че даже адът
е зле направен рай.
--------------------------------------------------------
Прелетни птици

По-тъжен разказ не съм чела
от "Майчина сълза"!
За майката, на път поела,
за чедото, остало у дома.
И за сълзата, прелетяла океана
чрез силата на Любовта!

И само щом помисля - колко
сълзи прелитат днес морето -
от най-нестихващата болка
на майка по детето,
усещам как не кръв, а мъка
изтласква ми сърцето!

И в колко "спукани гърнета"
днес чакат будни майки!
"Дали ми е добре детето?"-
долавят трепети най-малки,
сълзи, пролети в самотата
и долетели през морето.

Без корени светът е безграничен,
а прелетните птичета го искат.
Но в този свят оставаш ничий,
тук - без удобства, там - без близки.
И губиш чувство за Земя!
Ще долетите ли след зимата, безкоренни деца?

Как толкова бързо, без да забележите,
забравихте смеха немирен,
"Детство мое", "Войната на таралежите",
омайничетата на Пирин,
над къщи небето, звездите, копнежите,
от "Аз съм българче" носа навирен?

Да, знам - комуто как е писано!
Но камъкът тежи на място!
Дърво без корен е орисано
да го поваля всеки полъх рязко.
Най-силните - дърветата с дъблоки корени,
растат на ветровито място!
----------------------------------------
Миг като вечност - Георги Константинов

Още преди да те срещна в живота си -

теб съм обичал.

В древни гравюри и улични фотоси,

в звездна поличба,

в шумни площади и празни понятия,

в цирков спектакъл,

по телевизия, по телепатия -

теб аз съм чакал.



Колко години без шум са сближавали

двата маршрута!

Колко причини в света са създавали

тази минута! -

Нежният сблъсък на влюбени атоми.

Вик на вселени.

Още преди да започне съдбата ми -

ти си до мене.



Ти ме въздигаш по стръмните пътища.

Ти ме възпираш.

Мойте кошмари и приказни сънища

ти режисираш.

Двама се лутаме в болка и истина,

в гняв и сърдечност.

Тази любов е в безкрая единствена.

Миг като вечност.
------------------------------------
Жена
Найден Вълчев
- Кажи коя е първата жена
на твоите момчешки дни и нощи?
-Залезе тя при изгрева си още
с нетрайна романтична светлина.

- Кажи коя е нежната жена,
която ти все още не забравяш?
- Забравям я. Вълната се смалява,
когато дойде другата вълна.

- Кажи коя е тъмната жена,
която те направи суха пепел?
- Държа един угаснал въглен в шепа
и в него няма капка топлина.

- Кажи коя е вечната жена,
която в теб до края ще живее?
- Не чуваш ли? Тя моя син люлее
със свойта вечна песен: - На-ни-на.

Мила Веси,ти ме разтърси здраво с тия стихове . за учителката,за майката,за жената - поплаках си доста,нали и аз непрекъснато мисля за моето момиче,което е на хиляди километри от мен - все се моля и надявам да е добре. Благодаря ти от сърце за толкова реалните и прекрасни публикации.

Варна
Топло слънце се прибира уморено
в бездънна морска синева,
тихо си отива, оскърбено
от идваща на власт луна.

Брегът, уви, самотно стене,
жадувайки за хорски смях.
Бели зайчета се гонят денем,
а нощта спокойствие всява в тях.

Въздухът, пропит с благоухания,
и гората с лик на морска мечта,
са свидетели на толкоз признания,
на младите, влюбени сърца.

Някъде там чайка звучи,
ветрецът поклаща сънливи цветя,
невинно те кара да трептиш
ароматът на старата липа.

Простира се Варна - горда и властна
със своите кейове, улици, градини.
Ще бъде тя омайващо прекрасна,
както сега, така и след години
http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=276836

Ех, че хубаво и реално звучи стихотворението, може би, прочитайки го всеки ще припознае себе си, с мен лично е така.Благодаря ти, мило Мамче.

ПРЕД ТЕБЕ ВСЕ ЩЕ СЕ ПРЕКЛАНЯМ, МИЛА

ПРЕД ТЕБЕ ВСЕ ЩЕ СЕ ПРЕКЛАНЯМ, МИЛА,
ПРЕД ТЕБЕ - СИЛАТА И СЛАБОСТТА!
ОТДЕ ПОЛУЧИ ТАЗИ ЗЕМНА СИЛА,
ЗА ДА ОКРИЛЯШ В МЕНЕ РАДОСТТА?

ЗАПОЧНА ЛИ НАД ЛИСТА ДА СЕ МЪЧА,
ЗАПОЧНА ЛИ ДА ПАДАМ В ПРОПАСТТА,
РЪЦЕТЕ ТИ - ДВА БЕЛИ ЛУННИ ЛЪЧА -
ОТНОВО МЕ ИЗДИГАТ НАД СВЕТА.

Евтим Евтимов





И ВСИЧКО ПАК Е ВЕЧНО

Голямото е в малките ни дни,
понякога съвсем обикновени.
Една тревичка, спряла отстрани,
улавя думите като антена.

Една калинка с шарени крила,
застанала на белия прозорец,
донася от далечните поля
забравения дъх на прясна оран.

Едно покрито кладенче със лист,
намерено сред камъните тежки,
подсказва, че живота пак е чист,
макар понякога да правим грешки.

Една светулка, влязла у дома,
от мислите за мрака ни спасява.
Една пътека, слязла под земя,
усещането за смъртта създава.

И всичко пак е вечно. Под звезди,
застанал прав, един човек се смее :
едно дърво на хълма посади
и векове в листата му живее.

Евтим Евтимов

ЗА ДВЕ РЪЦЕ ...

За две ръце протегнати насреща,
земята бих до края извървял.
За две очи, като звезди горещи,
за цялата си топлина бих дал.

За две слова, от мене вдъхновени,
най-хубавите думи бих редил.
За две сълзи, изплакани за мене,
аз всички океани бих изпил.

Как малко исках аз - по зрънце само,
по капка от далечен, чакан дъжд.
А ти дойде наистина голяма
и всичко ми донесе изведнъж.

Донесе ми от ветрове заръка,
пожари звездни, за да не тъжа,
от мъка - песен, а от песен - мъка
и аз не зная как ще издържа.

Евтим Евтимов



Аз всички радости на тебе дадох,
аз всички песни с тебе споделих,
аз всички пътища по теб изстрадах,
аз всички дни на тебе посветих.
Аз всички удари след теб събирах -
душата ми една не изгоря ...
И ако трябва утре да избирам,
отново тебе аз ще избера.

Евтим Евтимов
Обожавам го!Човекът-поет и неговата приказно,неповторима лирика!

Писмо

Никола Вапцаров

Ти помниш ли

морето и машините

и трюмовете, пълни

с лепкав мрак?

И онзи див копнеж

по Филипините,

по едрите звезди

над Фамагуста?

Ти помниш ли поне един моряк,

нехвърлил жаден взор далече,

там, дето в гаснещата вечер

дъхът на тропика се чувства?

Ти помниш ли как в нас

полека-лека

изстиваха последните надежди

и вярата

в доброто

и в човека,

в романтиката,

в празните

копнежи?

Ти помниш ли как

някак много бързо

ни хванаха в капана на живота?

Опомнихме се.

Късно.

Бяхме вързани жестоко.

Като някакви животни в клетка

светкаха

очите жадно

и търсеха,

и молеха пощада.



А бяхме млади,

бяхме толкоз млади!...

И после... после

някаква омраза

се впиваше дълбоко във сърцата.

Като гангрена,

не, като проказа

тя раснеше,

разкапваше душата,

тя сплиташе жестоките си мрежи

на пустота

и мрачна безнадеждност,

тя пъплеше в кръвта,

тя виеше с закана,

а беше рано, беше много рано...



А там –

високо във небето,

чудно

трептяха пак на чайките крилата.

Небето пак блестеше

като слюда,

простора пак бе син и необятен,

на хоризонта пак полека-лека

се губеха платната

всяка вечер

и мачтите изчезваха далеко,

но ние бяхме ослепели вече.

За мен това е минало – неважно.

Но ний деляхме сламения одър

и тебе чувствам нужда да разкажа

как вярвам аз и колко днес съм бодър.



Това е новото, което ме възпира

да не пробия

своя

слепоочник.

То злобата в сърцето

трансформира

в една борба,

която

днес

клокочи.

И то ще ни повърне Филипините

и едрите звезди

над Фамагуста,

и радостта

помръкнала в сърцето,

и мъртвата ни обич към машините,

и синята безбрежност на морето,

където вятъра на тропика се чувства.



Сега е нощ.

Машината ритмично

припява

и навява топла вера.

Да знаеш ти живота как обичам!

И колко мразя

празните

химери...



За мен е ясно, както че ще съмне –

с главите си ще счупим ледовете.

И слънцето на хоризонта

тъмен,

да, нашто

ярко

слънце

ще просветне.

И нека като пеперуда малка

крилата ми

опърли най-подире.

Не ще проклинам,

няма да се вайкам,

защото все пак, знам,

ще се умира.

Но да умреш, когато

се отърсва

земята

от отровната си

плесен,

когато милионите възкръсват,

това е песен,

да, това е песен!

ЗА ТЕБЕ

Обичам да те гледам
как стоиш до мен
от твоята усмивка озарен
обичам с пръсти аз
да те докосвам
обичам косите ти да галя
небесата аз за тебе ще запаля.

Потърсих радостта
намерих теб
Потърсих красота
намерих теб
Потърсих любовта
намерих теб
и вече знам
за тебе себе си ще дам.

********************************************************


Обич за обич

Аз назаем не съм те прегръщал
и назаем не съм те мечтал,
всяка ласка под брой ми връщаш.
Мен ми стига, че нещо съм дал.
Може днес да не дойдеш на среща,
но след ден,
но след два,
но след три,
да потрепне в душата нещо
и за мен да преминеш гори,
над които небето поклаща
обгорено от бури платно.
Може дълго писма да не пращаш,
но да сложиш две думи в едно,
та за двеста писма да вълнува
и за двеста да има цена.
Може само веднъж да целуваш,
ала тази целувка една
до последния ден да гори,
до последния дъх...
и до гроба.

Стига заеми!
Стига везни!

Искам
обич за обич.

Евтим Евтимов

Другар

Не искам да ти бъда божество,

че божествата лесно се разлюбват.

Не се усеща как, кога, какво,

но нещо непременно ги погубва.

И най-голямата любов, прости,

за тебе не желая да съм също.

Умира тя, и без да искаш ти,

в удобния затвор на всяка къща.

Аз искам само с искрени очи

с теб да делим и хляба, и леглото.

И колкото и смешно да звучи,

аз искам твой другар да съм в живота.

Че лесно своя Бог човек мени.

Че новата любов е най-голяма.

А със другаря в трудните ни дни

смъртта едничка ни разделя само

Надежда Захариева

ДОБРО УТРО, ЛЮБОВ

Добро утро, любов. Ето, жива си още.
Все със тебе... Шестнадесет хиляди нощи....

Събуди се. Стани. Поразтъркай клепачи.
За последно ли... Глупости...Това нищо не значи...

Още дни занапред... Още нови надежди...
Още нови тревоги... Още нови премеждия...

Я, не се кахъри. Няма никакъв смисъл…
Туй е пълна измислица, че Бог всичко бил писал...
Ето, новият ден зад пердето наднича.
Всичко почва отново... Не, недей го отрича.

Колелото яхни. Във морето поплувай.
И на рок фестивала с всички банди танцувай.

Забрани си сълзите и привичките робски.
Добро утро любов... Не живей хороскопски!

Изглади на умората сивите гънки.
Леден душ… И обуй отеснелите дънки.

Кой твърди, че си стара и натежала...
Виж се... Как ти отива тази тениска бяла!

Някой тайно хихика , но да не ти дреме.
Има толкова време... Има толкова време…


Недялко Йорданов (лична страница)
18 юли 2012