Кулинарен Форум на Веселият Готвач

Остаряхме наистина.
Ах, каква перспектива!
Но макар и абсурдно
старостта ни отива.

Старостта ни отива.
С двете дини под мишка.
С очила... И със дънки.
И със ретро - подстрижка.

Старостта ни отива.
С 50 грама водка.
С осем шипа в гръбнака
и със спортна походка.

Вечер - сън пред екрана.
Сутрин - вечни болежки.
И заглъхнали страсти.
И поправени грешки.

Като слънце ръждиво
над пожъната нива
най-красиво на залез -
старостта ни отива.

Старостта ни отива,
по-красива от вчера. -
Патинирана брошка
със игла на ревера...

Старостта ни отива...
Сняг на покрива зиме.
Глас отгоре... Прекрасен!
И ни вика по име.

Бели-бели да тръгнем
в свойте черни костюми.
Старостта ни отива...
Кинолента без думи...

Бална рокля. Цилиндър.
Диригентът заспива...
Тихо свършва кадрилът...
Старостта си отива...

И стои кочияшът...
И файтонът ни чака...
Там по дългата улица
на последната пряка...

Недялко Йорданов

Бони,благодаря ти за това силно докосващо стихотворение!

Урок по себе си

Научих се да бъда много тиха.
И тишината ми прилича на сияние.
Преглътнатите думи се смалиха.
Порасна като Слънце премълчаното.
Научих се да преболявам бързо.
Но белезите ми остават. Нелечими.
Научих се, че вятър не се връзва.
Научих се да виждам и незримото.
Научих няколко вълшебни думички,
една история и малко стъклостишия.
Изучих всички безпосочни пътища.
И как през буря от сълзи да дишам.
Научих, че... не мога да съм силна.
Ранима съм. Чуплива. Ефимерна.
Научих се такава да се имам.
И да обичам теб. Безвременно.

Caribiana

Пепи,благодаря!

За клюкарите хич не ми пука,
завистливи и дребни душици.
Върху другите хвърлят боклука,
тези псевдо-светци и светици.

Не ми пука за злобните думи,
със усмивка срещу им заставам.
И без страх по житейските друми
с много вяра напред продължавам.

Тези, дето ме истински любят,
тези, дето добре ме познават
мен и моите чувства не губят
и във трудни моменти остават.

За клюкарите хич не ми пука,
като слънцето весело грея.
Нека те да си ровят в боклука,
аз при птиците волни живея.

Когато вървиш по пътя на щастието,
не се спирай,
заради мнението на другите...
то ще те забави,
а живота е време!
Този път може да бъде извървян лесно,
сигурно и предизвикателно,
ако си с правилния човек.
ако си с правилните приятели..
На него..на тях вярваш, като знаеш,
че можеш да повериш съкровена тайна
или болезнени спомени!
За щастието и любовта
няма граници или закони.

Е страхотно е!!!!!

Казват, че когато орелът е ранен,
полита към върха на планината.
С последни сили, но до края устремен,
той следва своя път към светлината.

... Намира най-високата скала
и с вятъра единствено нощува.
Очаква изгрева с разперени крила
и се оставя слънцето да го лекува.

Не ти разказах тая приказка напразно,
когато чувстваш се предаден, наранен,
когато мислиш, че умираш победен
и злото те довършва безпощадно:
Спомни си как орелът до последно
към своя връх се носи устремен.

Хвани се за крилата на живота.
Нощувай с вятъра, сънувай утринта,
и нека тоя сън, огрян от слънцето –
лекува наранените места.

Почувстваш ли се силен, излекуван;
не стой самотен на високата скала,
а се върни. И нека твоят дух пробуден
дарява хората с любов и светлина...

Тонка Хаджинакова

Мили момичета - Ели и Пепи, силно ме докоснаха предоставените от вас стихове,сърдечно ви благодаря,зареждат ме оптимистично и позитивно!!!

Какво му трябва на човека...
Една постелка, две звезди.
Една ръка най-топла, мека,
и обич скрита в две очи...

Какво му трябва, питаш още,
благословията на някой сляп.
Любов по-малко, в тъжни нощи,
и две парченца черен хляб.

Не са му нужни на човека,
богатства земни, див разкош,
пари зашити му в дюшека,
и злато купено със нож…

Не му е нужен блясък къщен,
охрана с камерни лъчи.
Най-нужен му е хляб насъщен,
и прошка Божия, от две очи.

Какво му трябва на човека...
На щастие да построи имот,
пътечка с обич да строи полека....
И сила малко…за живот…

Красимир Димитров/Кресто Миров/

Дъхава чубрица, калдъръми,
прясно сено, светулки във мрака.
Виждам, как баба седи до салкъма,
терлици плете и ни чака…
Често чувам щурчета и славеи,
сънувам росата в цветята,
вдишвам дълбоко планинските залези,
и здравец ми пълни душата.
Моето село е тиха постеля
в мислите ми – като завръщане…
Наяве го няма, запустя и изчезна.
И тази болка няма преглъщане…

/ m_space /