Детски мечти... смешни и сериозни
Аз имах един кратък период, когато си мечтаех да бъда цирков артист. Бях много впечатлена от акробатите и обожавах да се катеря и да скачам, не ме беше страх от нищо. Исках да се люлея на трапец и да се търкалям в големите кръгове. Ако съм знаела колко тренировки и усилия се изискват сигурно нямаше да съм така ентусиазирана
Сега вече съм далеч от тези желания, но все още обичам цирк.
Никога не съм била особено запалена по играчки, освен от куклите Барби. Тъкмо бяха почнали да се появяват (но не на българския пазар) и бяха голяма рядкост. Родителите ми купиха на първото ни пътуване до Гърция (съвсем в началото на деветдесетте ще да е било). Сега знам, че е било най-обикновеното, но за мен беше огромно съкровище - балерина барби, с трико и пухкава бяла пола. Колко радост беше и колко гордост - бях единствената с барби от приятелките ми, които имаха разни имитации
После, като знаеха колко ги обичам роднини ми донесоха от чужбина още 3, така че общо имах четири - колко игри са паднали с тях. Първото ми дори кучето ми го нахапа - ревнуваше ме
До към 12-13 години ми мина желанието за кукли, стояха доста време по рафтовете на видни места, после се прибраха в кутии, а сега дори не знам дали майка ми не ги е раздала. Искаше ми се и други деца да им се радват като мен, само нахапаната ми първа кукла не исках да давам - за мен е спомен, пък и кое дете ще й се радва в този вид.
Живеех в краен квартал в София, имаше много бездомни кучета и изоставени строежи. Много съм си играла с тези животинки, познавахме се добре, имаха си имена и ме обичаха много. Винаги съм си мечтала да мога да ги спася всичките от ужасната им съдба и да мога да им дам любов, защото те от това имат най-много нужда. Мислех си, как като порасна ще имам много пари и ще построя приюти за всички... Тази мечта трудно осъзнах колко е нереалистична и да ви кажа остави тъжна следа в душата ми. Все още обичам животинките и особено кучетата.
И да завърша с нещо по-приятно - една от големите ми мечти беше светът да е от шоколад. Толкова обичах шоколад, че можех да го ям с килограми. По празници, когато се е случвало да получа няколко шоколада бях най-щастлива. Все още обичам шоколад и всичко сладичко, но мечтата ми вече е да
не искам да ям шоколад
и ще мога да строя огромни замъци... Може би е хубаво, че на 30 вече съм се отказал от тази мечта? 
.
Такова училище завърших и съм доволна от това. Спорта ми даде и отне много, но винаги съм го искала и никога не съм съжалявала за избора си. Мисля, че когато детската мечта стане реалност, тя вече не е само мечта, а и постигната цел.
