Известни личности

Всичко НЕ свързано с ядене и пиене :)
Потребителски аватар
Aliana
магьосник в кухнята
магьосник в кухнята
Мнения: 1610
Регистриран на: нед дек 14, 2008 6:14 pm
:: 619 рецепти от Aliana
:: 2101 снимки от Aliana
Местоположение: Cologne
Контакти:

Известни личности

Мнениеот Aliana » чет окт 08, 2009 11:13 am

Александър Велики


Александър е роден в Македонската столица Пела през 356 г. пр. Хр. Негов баща е Филип II Македонски, който след победата си над Гърция създава и оглавява федерация от градове-държави. Александър е на двайсет години, когато баща му е убит от свой недоволен роднина в един театър в Егея. При възкачването си на трона, първата работа на новия владетел е да потуши въстанията в Тракия и Илирия, избухнали непосредствено след смъртта на Филип. След това се заема да изпълни мечтата на баща си - завладяването на Персия, многогодишен враг на Гърция, която в продължение на 200 години владее огромна територия, разпростряла се от Средиземно море до Индия. Александър потегля на изток, прекосява сравнително лесно Мала Азия, на два пъти влиза в бой с основните сили на персийската армия и ги разгромява при река Граник през 334 г. пр. Хр. и при град Иса през 333 г. пр. Хр. Градовете Тир и Газа падат през 332, след което Александър влиза без бой в Египет. Там прави кратка почивка и основава Александрия в своя чест, коронясан е за фараон и обявен за бог от египетските жреци.
На следващата година предприема рискован поход в Месопотамия и разгромява персийския цар Дарий III в битката при Гавгамела. Пътят му към Вавилон
и персийските столици Суза и Персеполис е отворен. Оттам Александър продължава на изток, към земите на персийската империя и навлиза в територията на днешен Афганистан. През 326 г. пр. Хр. година армията на Александър стига до Северна Индия, но воините му са вече изтощени и отказват да продължат нататък. Разочарован, Александър поема пътя обратно и се връща в Суза. През следващата година укрепва завоюваните територии, реорганизира армията си и планира нови походи - Арабския поуостров, земите северно от старата персийска империя и, може би, Индия. Но през юни 323 г. пр. Хр. във Вавилон Александър внезапно се разболява от треска и умира десет дни по-късно. Бил е на трийсет и три години.
Александрър е военен гении, който воюва тринайсет години без да загуби нито една битка. Освен на собствената му смелост, успехите му се дължат и на авторитета, който е имал сред войниците си. Въпреки огромните си завоевания Александър не посочва свой наследник приживе и в последвалата между неговите генерали борба за власт, майка му, жените и децата му са избити, а кратко просъществувалата империя - раздробена.
Наследството, което оставя Александър Велики е не толкова териториално, колкото културно. Той съумява да оцени величието на персийската цивилизация, обличал се като персийците и зачитал обичаите им. Александър не само взима за жена дъщерята на Дарий III, но и организира и сватбата на Изтока и Запада, на която бракосъчетава хиляди от македонските ви воини с персийски девойки.
Сватбите на Александър Велики са неизменно политически съюзи, той почти не отделя време на жените си. Голямата си любов, изглежда, е пазил за своя другар от детските години, блестящия Хефестион. След смъртта на Хефестион, Александър направо обезумява и заповядва да разпънат на кръст лекаря, защото не успял да го излекува.
Александър Велики е нещо повече от военачалник. Макар че след неговата смърт от империята му не остава нищо, влиянието му върху културата на Изтока и Запада е огромно.
www.facebook.com/artandhobby


Потребителски аватар
Aliana
магьосник в кухнята
магьосник в кухнята
Мнения: 1610
Регистриран на: нед дек 14, 2008 6:14 pm
:: 619 рецепти от Aliana
:: 2101 снимки от Aliana
Местоположение: Cologne
Контакти:

Мнениеот Aliana » чет окт 08, 2009 11:15 am

Микеланджело Буонароти



Микеланджело Буонароти е роден на 6 март 1475 г. в тосканското село Капрезе, където баща му е кмет. Майка му умира, когато той е още дете, а когато баща му се жени втори път, семейството отива да живее във Флоренция. В този град, люлка на изкуствата, момчето се сприятелява със студенти по живопис и прекарва голяма част от времето си да копира майстори като Донатело, Джото, Мазачо и Ботичели. Въпреки нежеланието на баща си, Микеланджело става чирак в ателието на стенописеца Гирландайо, а през 1489 г. отива в художественото училище на Лоренцо де Медичи. Три години Микеланджело живее в двореца на Медичите, а след смъртта на Лоренцо, по време на последвалите граждански борби, бяга, отначало във Венеция, а после в Рим. Там прекарва 5 години и започва да вае първите си големи произведения, включително "Бакхус" и "Пиета". През 1500 г. по покана на Флоренция, Микеланджело триумфално се завръща. Скоро получава поръчка да извае един грамаден мраморен блок с височина над три метра, с който вече двама майстори са се провалили. Работи тайно през следващите три години, всички очакват с нетърпение да видят произведението му и когато в 1504 г. статуята на голия Давид е открита официално, флорентинци са смаяни.
Всички искат Микеланджело на работи за тях. През 1505 г. могъщият папа Юлий II , известен със светските си възгледи, нарежда на ваятеля да се върне в Рим и му поръчва надгробния си паметник. Този проект слага начало на дългогодишните бурни отношения на Микеланджело с папите от рода Медичи.
От 1508 до 1512 г. е зает с друг монументален проект на Юлий II - изписването на тавана на Сикстинската капела. Драматичният разказ за художника, който работи легнал на твърдото скеле, а боята капе по лицето му, се превръща в легенда.
През 1516 г. папа Лъв Х /наследник на Юлий и син на Лоренцо де Медичи/, нарежда на Микеланджело да се върне във Флоренция, за да направи параклис на Медичите. През 1534 г. параклисът е завършен, а Микеланджело за последен път се сбогува с Флоренция и заминава за Рим. По това време е вече почти 60-годишен. Папа Павел III му възлага да изрисува "Страшния съд" на една от стените на Сикстинската капела. Върху нето той работи през следващите 15 години.
През 1547 г. Микеланджело е назначен за главен архитект на базиликата "Свети Петър" в Рим и проектира големия й купол - този проект си остава едно от най-големите постижения на архитектурата за всички времена.
Микеланджело умира в Рим на 8 февруари 1564 г. , три седмици преди да навърши 89 години.
Според свидетелствата от онова време той е бил саможив човек, затворен в собствения си душевен мир, известен с избухливия си характер. Живял е скромно, ядял и пиел малко, почти не спял. За разлика от другите художници от неговата епоха като Леонардо и Рафаело, той не се обличал модерно и носел прости, работнически дрехи и обувки. Говори се, че дори не се събличал. когато лягал да спи.
Макар че сам се смятал преди всичко за скулптор, блестящият му гении прозира от всички творения на неговата ръка - скулптура, живопис, архитектура, поезия. Написал е повече от 300 сонета, много от тях посветени на млади мъже като Герардо Перини и Фебо ди Поджо.
През 1532 г. , 58-годишен, Микеланджело среща Томазо де Кавалиери, красив млад благородник, на когото посвещава остатъка от живота си. Пише за него многобройни любовни сонети и му праща рисунки. Приятелството им продължава 32 години. Всъщност Микеланджело умира в ръцете на Томазо.
Микеланджело е може би най-великият ваятел и художник през всички епохи и геният му изпъква независимо от условията, при които работи. Като мъж, обичал мъже, сексуалната му ориентация е в центъра на неговото творчество. Мъжкото тяло го очарова - според някои, дори жените в картините му като че ли са с мъжки тела. Именно чрез идеализиране на мъжкото тяло, той оказва неизмеримо влияние не само върху полета на фантазията, но и върху колективното въображение на културата като цяло. Влиянието му е част от начина, по който виждаме себе си. Длетото в ръцете му все още вае нашия свят.
www.facebook.com/artandhobby

Потребителски аватар
Aliana
магьосник в кухнята
магьосник в кухнята
Мнения: 1610
Регистриран на: нед дек 14, 2008 6:14 pm
:: 619 рецепти от Aliana
:: 2101 снимки от Aliana
Местоположение: Cologne
Контакти:

Мнениеот Aliana » чет окт 08, 2009 11:19 am

Сократ



Сократ е роден през 469 г. пр. Хр. в гръцкия град-държава Атина. Баща му Софроний, е скулптор, а майка му, Финарета - акушерка. За младостта на Сократ се знае малко. Той участва в Пелопонеските войни като обикновен войник в армията на атиняните. За да запази независимостта на духа си, Сократ води аскетичен живот. Философът прекарва дните си седнал под сянката на маслиново дърво, обсъждайки проблемите на справедливостта, добродетелта, благочестието и душата с младежи от знатен произход. Като учител и любител на млади мъже, той е въплъщение на атинския общоприет обичай Paederasteia, т.е. любовта към момчета. По- убедително от всеки друг Сократ утвърждава моралната стойност на хомосексуалната любов и дава възможност на гейовете да открият своята истинска същност по начин, който променя из основи техния живот.
Философът не е оставил писмено наследство. Единственият източник, който ни дава сведения за неговото учение и личност, са диалозите на знаменития му ученик Платон и спомените на друг негов ученик, Ксенофон. И двамата са познавали Сократ през последните десет години от живота му. Философът е смятан за най-мъдрия мъж на своето време, самият Делфийски оракул го обявява за такъв. Сократ стига до заключението, че наистина е по-мъдър от другите, защото осъзнава собственото си невежество. Основата на пословичната Сократова ирония е да отрича, че знае каквото и да било. Прочутият му метод е да задава въпроси на учениците си, да прави оценка на съдържащите се в отговорите им изводи и така да извлича мъдростта, стаила се в душите им. Негова цел е самопознанието - цел, въплътена в крилати сентенции като "Опознай себе си" и "Ако не познаваш живота, не си струва да живееш".
Критиката, на която Сократ подлага политическите и религиозните институции в Атина му спечелва много врагове. През 399 г. пр. Хр. го обвиняват в развращаване на атинските младежи и в ерес и го изправят пред съда. Там философът упорито отказва да признае вината си и всъщност твърди точно обратното - би трябвало да го славят като благодетел за дейността му като учител. Вбесен от претенциите му, съдът го осъжда на смърт. Присъдата обаче не може да бъде изпълнена веднага, защото корабът , който превозва осъдените до остров Делос веднъж годишно, още не е пристигнал. През месеца, който прекарва в затвора, Сократ продължава да приема приятели и да води философски разговори. Ученикът му Критон предлага план за бягство, но Сократ не го приема. Той иска да се изправи смело пред атиняни и да им даде един последен урок по морал, като ги убеди в несправедливостта на техните обвинения. Сократ изпива без колебание чашата с отрова от бучиниш. Осъждането и смъртта на Сократ са описани в "Апология", "Критон" и "Федон" на Платон.


**************


и трите статии са копирани без промени от www.teenproblem.net
www.facebook.com/artandhobby

Потребителски аватар
Aliana
магьосник в кухнята
магьосник в кухнята
Мнения: 1610
Регистриран на: нед дек 14, 2008 6:14 pm
:: 619 рецепти от Aliana
:: 2101 снимки от Aliana
Местоположение: Cologne
Контакти:

Мнениеот Aliana » чет окт 08, 2009 11:32 am

Леонардо да Винчи


Леонардо да Винчи (на италиански: Leonardo di ser Piero da Vinci) (15 април 1452 – 2 май 1519) е знаменит италиански архитект, изобретател, инженер, скулптор и художник от епохата на Ренесанса. За него се казва, че е първообраз на ренесансовия човек и всеобхватен гений. Леонардо е прочут заради картините си, най-известните от които са „Тайната вечеря“ и „Мона Лиза“. Той е известен и заради многобройните си изобретения, изпреварили времето си, но останали само на хартия. Допринася също така за развитието на анатомията, астрономията и инженерството.

Леонардо да Винчи е роден в град Винчи, Италия като незаконен син на нотариуса Сер Пиеро да Винчи. Майка му Катерина произхожда от селско семейство. Изказвани са предположения, че Катерина е била робиня от Близкия изток, но фактите в подкрепа на това становище са недостатъчни. Малко след раждането на техния син връзката им приключва и не след дълго Катерина сключва брак с Акатабарига ди Пиеро дел Вака от Винчи, който притежава собствена грънчарница и от когото има още пет деца.
Сер Пиеро от своя страна е женен четири пъти и има от последните си два брака девет сина и две дъщери. След раздялата с Катерина приема Леонардо като любим син. Пиеро е нотариус от една от най-важните фамилии в града и упражнява професията си с успех.
Първите биографи на Леонардо рисуват образа му в най-привлекателни черти. Според Джорджо Вазари (1511-1574) „с блестящата си външност, която представляваше висша красота, той възвръщаше яснотата на всяка опечалена душа“. Според един анонимен флорентински автор „той беше прекрасен, съразмерно сложен, изящен, с привлекателно лице. Носеше червен плащ, стигащ до коленете, макар тогава да бяха на мода дългите дрехи. Досред гърдите му се спускаше прекрасна брада, къдрава и добре разчесана.“


Първи флорентински период

Сер Пиеро се преселва със семейството си във Флоренция около 1464 г. Леонардо е даден да се учи при известния флорентински живописец Андреа дел Верокио (1436-1488). При Верокио Леонардо оформя своите интереси, натрупва първите си знания, увлича се по архитектурата, анатомията, математиката. В края на май 1472 г. на върха на латерната (остъклена част, увенчаваща купола) на катедралата „Санта Мария дел Фиоре“ са поставени златно кълбо и кръст. Изпълнението на тази техническа задача е възложена през 1468 г. на Верокио, а Леонардо е най-близък свидетел на разработването на проекта. През същата 1472 г. той завършва обучението си и е записан в цеха на флорентинските художници.
През 1469 г. Флоренция се управлява от Лоренцо Медичи „Великолепния“. Родът на Медичите забогатял през 14-15 век от търговски и банкови операции. Сега в лицето на Лоренцо този род обръщал малко внимание на развитието на промишлеността и търговията. Лоренцо обичал разкоша, блестящите и пищни тържества, парадите, турнирите.

През 1478 г. Леонардо получава първата голяма поръчка: да нарисува олтарната икона в капелата на кметството - Палацо Векио. Работата върви бавно — изглежда още тогава Леонардо, както и по-късно, прави подготвителни опити с боите, като нахвърля многобройни скици. Тя така и не е завършена и през 1483 г. поръчката е дадена на друг. Не е известен дори сюжетът на картината.
От 1478 г. е бележката: „…1478 г. започнах две деви Марии“. Една от картините е навярно „Мадона Беноа“ или „Мадоната с цветето“, която се намира в руския музей „Ермитаж“. Приблизително по това време е създадена картината „Свети Йероним“.
По тогавашната средновековна традиция живописта не влизала в числото на „свободните“ или „благородните“ изкуства. Тя била причислявана към „механичните“ изкуства, т. е. стояла наред със занаятите и живописците не били отделяни от останалите занаятчии. Леонардо горещо се противопоставя на такава оценка за живописта. Тя според него не е „механичен занаят“, а „наука“, тя е „законна дъщеря на природата, понеже е породена от природата“. Във Флоренция материалното положение на художниците е затруднено. Известно е, че нуждата принуждава Леонардо да боядисва в златно и ултрамарин часовниковата кула на Сан Донато.
Затрудненото материално положение и невъзможността да реализира творческите си планове карат Леонардо да потърси работа в Милано.

Първи период в Милано

Милано по онова време е един от най-богатите италиански градове. За официален негов управник е смятан Джан Галеацо Сфорца, но фактически управлява неговият чичо Людовико Сфорца, наричан Моро. Към неговия двор, както и към двора на Медичите, се стичат поети, хуманисти, учени. Характерът на научната среда обаче е малко по-друг, отколкото във Флоренция. Във Флоренция на почит били поезията и философията, докато тук с по-голям авторитет се ползват математическите и природните науки. Миланските херцози отделят много внимание на инженерството, на първо място — на военното.
През 1482 г. Леонардо се обръща към Людовико Моро с писмо, в което му предлага услугите си като инженер. В това писмо Леонардо описва всевъзможни проекти на подвижни мостове, бойни машини, артилерийски оръдия, както и предлага услугите си като архитект, скулптор и живописец. В края на писмото младият учен хвърля предизвикателство всекиму, който би се осмелил да се усъмни в неговите таланти: „А ако нещо от гореказаното би се сторило някому невъзможно и неизпълнимо, изразявам пълната си готовност да произведа опит във Вашия парк или на място, което е угодно на Ваша светлост, на когото се и поверявам най-смирено“.
Леонардо е зачислен в състава на колегията от инженери на херцога (ingenarii ducales). В Милано той се проявява като военен инженер, архитект, хидротехник, скулптор, живописец, но характерно е, че в документите от този период отначало той е наричан „инженер“, а после „художник“.
Още в първите месеци на своето пребиваване в Милано Леонардо се заема непосредствено с всички отрасли на военната техника. Записките и рисунките му от това време са като че ли реализация на програмата, която е изложена в писмото до Людовико Моро: преустройство на укрепленията на Миланския дворец, обсадни приспособления, подвижни стълби, тарани и т.н.
През 1487-1490 г. той участва в конкурса за построяване на купола на Миланската катедрала. Запазен е проектът на писмото, съпровождащо представения от Леонардо модел. Въпреки че не е одобрен за ръководител на строежа, работата по тази поръчка е от голямо значение за творческата биография на Леонардо. Тъкмо към това време се отнасят голям брой рисунки, които показват колко настойчиво е размишлявал Леонардо над проблемите на куполния скелет и над различните форми на архитектурните му решения. Рисунките показват, че той сякаш мислено е експериментирал, прехвърлял е наум различни възможни варианти.
От първия милански период в живота на Леонардо са датирани редица негови бележки по строителна механика — по теория на дъгите и сводовете.
Леонардо теоретично и експериментално разработва въпроси от съпротивление на материалите и в това отношение е предшественик на Галилео Галилей. По-късно той замисля специални трактати за пукнатините в стените и средствата за преодоляването им.
Голямо място в творчеството на Леонардо да Винчи заемат хидротехническите проекти. Политическите и икономическите условия били такива, че тези замисли не са осъществени, докато бил жив. Такива проекти Леонардо обмисля във Флоренция, Милано, Рим и дори на преклонна възраст във Франция. Докато е в Милано, той разработва проблемите за напояването на „Ломелина“ — безплодна местност около Милано, където се намирали именията на Моро. През 1494-1498 г. Леонардо ръководи изграждането на канала в Мартезана,като го довежда до вътрешния ров на Милано.

В Милано Леонардо се сближава с прочутия архитект Браманте (1444-1514), който по това време работи също като инженер и художник на херцога.
Несъмнено Леонардо се е занимавал с анатомия, още докато учи при Верокио. Но едва в Милано през 1487-1495 г. започва да гради първите големи планове за анатомически изследвания, и то в мащаби, които далеч надхвърлят нуждите му на живописец. По това време особено привлича вниманието му нервната система.
През този период да Винчи създава и прочутата си „Тайна вечеря“ в столовата на манастира „Санта Мария деле Грацие“. По време на работата си върху нея той експериментира с боите, което се отразява пагубно на картината.
Трагедията в творчеството на Леонардо — несъответствието между грандиозните му замисли и реалните възможности — е илюстрирана особено ярко в неговата дългогодишна работа над конната статуя на Франческо Сфорца, при чието проектиране трябвало да решава редица сложни технически задачи. Работата по нея той започва с идването си в Милано и продължава цели 16 години. Предвиждало се височината на статуята да бъде 7 метра, а за паметника трябвало да бъдат изразходени 70 тона бронз. През 1493 г. глиненият модел на статуята e поставен на градския площад по случай бракосъчетанието на племенницата на Моро - Мария Бланка, с император Максимилиан. Конят така и не е завършен, тъй като голяма част от предвидения за него бронз е използван за отливането на оръжия, които херцог Сфорца използва, за да се противопостави на французите през 1495 г.
Миланският период от живота на Леонардо да Винчи завършва с катастрофа. През лятото на 1499 г. френските войски нахлуват в Миланската област и през есента Милано е превзет. Моро бяга от града. За забавление гасконските стрелци на Луи XII прострелват глинения модел на конната статуя. В края на годината Леонардо напуска Милано.

Втори период във Флоренция

През април 1500 г. Леонардо е във Флоренция. Започва вторият флорентински период от живота му, който продължава до средата на 1506 г., ако не се смята краткото прекъсване, когато той е на служба при Чезаре Борджия.
Докато Леонардо е в Милано, във Флоренция стават големи промени. На 8 април 1492 г. умира Лоренцо Медичи. Същата година в Рим е избран нов папа - Рикардо Борджия които приема името Александър VI. Две години по-късно, през 1494 г., във Флоренция избухва въстание срещу тиранията на Пиеро Медичи, сина на Лоренцо. В резултат се създават нови органи на държавно управление, въведен е данък върху недвижимите имоти, изгонени са лихварите. За известно време огромно влияние придобива доминиканецът Савонарола. Той изобличавал разкоша на богаташите и разпуснатостта на духовниците. Под негово влияние във Флоренция публично са изгаряни „безнравствени“ книги, картини, предмети на разкоша. Александър VI отлъчва Савонарола от църквата и на 23 май 1498 г. бунтовният монах и неговите привърженици са обесени, а телата им - изгорени, „за да се разделят окончателно душите им с техните тела“.
Когато Леонардо се завръща във Флоренция, на власт са заможни семейства, противници както на Медичите, така и на Савонарола. През 1502 г. за пожизнен галфониер (глава на републиката) е провъзгласен Пиетро Содерини. Положението на флорентинската икономика по това време е разклатено. Богатите търговци и фабриканти все повече влагат капиталите си в земя. Сред флорентинската интелигенция се засилват мистичните, идеалистичните течения. От мистична екзалтация е обхванат Ботичели, а фра Бартоломео дела Порта след смъртта на своя учител Савонарола четири години не взема четката и постъпва в манастир. Почитател на идеите на Савонарола е и Микеланджело.
Леонардо се чувства чужд на тази среда. Той усилено се занимава с геометрия и математически експерименти и почти се откъсва от живописта. Скоро след като пристига от Милано във Флоренция, той разбира, че трудно ще намери реализация на големите си технически замисли. Вероятно с това се обяснява постъпването му на служба при Чезаре Борджия - херцог на Валентинуа и незаконен син на папа Александър VI.

На 18 август 1502 г. на Леонардо да Винчи е възложено в качеството му на военен инженер да огледа крепостите и укрепленията и „да направи в тях промени и преобразования, каквито той сметне за необходими“. Той посещава градовете по адриатическото крайбрежие. Отива в Имола, когато тя е обсадена от въстаналите кондотиери. След това оглежда и големия район между Сиена и Фолинио. През този период Леонардо съставя редица карти. Те са създадени на първо място със стратегически цели, но на практика се оказват документи с голямо научно значение: наблюдателността на учения и геният на художника тук се сливат в едно органично цяло.
Службата при Чезаре Борджия е сравнително кратка и Леонардо се завръща във Флоренция на 5 март 1503 г. От това време е и писмото му до османския султан Баязид II, в което Леонардо предлага няколко свои изобретения и проекти, между които проект на мост, който да съединява Галата и Константинопол. Галата е предградие на Константинопол, в което живеели много генуезци. Първият (понтонен) мост през пролива е построен чак през 1836 г.
През 1503 г. Флоренция воюва с Пиза, разположена по долното течение на р. Арно. Пиза контролирала излаза на реката в морето и Леонардо е нает да консултира отклоняването на Арно от Пиза, за да се остави обсаденият град без вода. Проектът е изоставен, но Леонардо се задълбочава в хидротехническите проучвания, като замисля начини да регулира течението на Арно по цялото ѝ протежение. Интересен проект за голям канал от Флоренция до крайморска Пиза е съхранен в „Атлантическия кодекс“.
Конструкторските замисли в областта на авиацията, които вълнуват Леонардо през целия му живот, не го напускат и след като се завръща във Флоренция. Към 1505 г. се отнася т. нар. „кодекс на полета на птиците“, който съдържа указание, че Леонардо замислял да извърши първия полет от Монте Чечери около Фиедоле. Особено го интересува по онова време въпросът за реенето във въздуха без размахване на криле и за използването в този случай на силата на вятъра.

Втори период в Милано
Вторият милански период в живота на Леонардо да Винчи обхваща времето от лятото на 1506 г. до есента на 1513 г. През 1506 г. Милано бил в ръцете на французите и Леонардо пристига по покана на френския наместник Шарл д'Амброаз. Докато пребивава в Милано, Леонардо няколко пъти се връща във Флоренция, особено за делбата на наследството, останало след смъртта на баща му (1504). В Милано той живее като прочут живописец. Около 1507 г. завършва „Леда“, а през 1508-1512 г. работи над „Света Ана“ и „Йоан Кръстител“.
Като съпоставка с писмото, което Леонардо отправя до Людовико Моро по време на първото си идване в Милано и което съдържа описание предимно на военни изобретения, сега той описва на Шарл д'Амброаз дворцовата градина с чуруликащи птички и бистри ручейчета. „С помощта на мелница ще произвеждам вятър по всяко време, през лятото ще правя да блика вода, обилна и прохладна…И друга вода ще тече през градината и ще напоява портокаловите и лимоновите дървета…Отгоре ще направим най-фина медна мрежа, която ще хвърля сянка над градината и ще укрива под себе си много различни птици — и ето ви непрекъсната музика наред с благоуханието от цветовете на лимоновите дървета.“
В Милано Леонардо продължава да се занимава с анатомия. Особено интензивни са тези занимания през годините 1510-1512. Предмет на неговото съсредоточено изучаване стават функциите на сърцето, дихателните и храносмилателните органи.
На 23 декември 1512 г. Максимилиан Сфорца - син на Людовико Моро, с 20 000 швейцарци нахлува в Милано и изгонва французите. Настъпват смутни времена. През есента на 1513 г. Леонардо напуска града и заедно с учениците си се отправя към Рим.


Рим

През май 1513 г. в Рим е избран за папа под името Лъв Х синът на Лоренцо Медичи - Джовани. На Лъв Х принадлежи изречението: „Ще се наслаждаваме на папството, щом Бог ни го е дал.“ Той се заобикаля с художници и поети. За него работят Рафаел и Микеланджело, но към Леонардо папата се отнася с недоверие. Когато Леонардо получава от папата малка поръчка, той според думите на Вазари: „тутакси се зае да стрива масло и треви за лак“. Като чува за това, папата казва: „Уви, никога нищо няма да направи онзи, който почва да мисли за края на работата, преди още да я е захванал.“ Покровител на Леонардо в Рим е Джулиано Медичи, брат на Лъв Х.

Престоят на да Винчи в Рим е свързан предимно с разочарования. Възрастният учен е принуден да преустанови анатомичните си занимания, тъй като те дават повод за клеветнически доноси. Директорът на болницата прекратява достъпа му до труповете и му забранява да прави дисекции. От това време е и конфликтът му с някой си Йохан — търговец на огледала, който се стремял да открадне от Леонардо тайните при шлифоването на огледалата.
Към 1514-1515 г. е създаден шедьовърът на великия майстор „Мона Лиза“.
В началото на 1515 г. Джулиано Медичи напуска Рим, а през следващата умира. Леонардо е на 63 години, сам и без поддръжка. От края на римския период е лаконичната му бележка: „Медичите ме създадоха и разрушиха“.

Последни години във Франция

През 1516 г. по покана на френския крал Франсоа I Леонардо напуска Италия и се преселва във Франция. Пристига като прочут художник, като „божествения“ Леонардо. Той става законодател на модата в кралския двор. Отново подготвя пищни тържества. В качеството си на архитект прави проект за новия дворец на краля.
Леонардо живее в Кло-Люс, разположен в южната покрайнина на малкото градче Амбоаз на бреговете на Лоара, недалеч от кралския замък.
Въпреки че е с парализирана дясна ръка, продължава да работи до края на живота си.
Умира на 2 май 1519 г.



* уикипедиа
www.facebook.com/artandhobby


Потребителски аватар
krisi
виртуоз с тиган
виртуоз с тиган
Мнения: 350
Регистриран на: пет фев 20, 2009 5:12 pm
:: 75 рецепти от krisi
:: 323 снимки от krisi
Местоположение: Sveti Vlas

Мнениеот krisi » пон окт 12, 2009 9:17 pm

Христо Ботев


Христо Ботев е роден на 25 декември 1847 г. (нов стил - 6 януари 1848 г.) в гр. Калофер в семейството на даскал Ботьо Петков и Иванка Ботева. Първоначално (1854-1858) учи в Карлово, където е учител Ботьо Петков, по-късно се завръща в Калофер, продължава учението си под ръководството на своя баща и през 1863 г. завършва калоферското училище. Октомври същата година заминава за Русия и се записва частен ученик във Втора Одеска гимназия, от която е изключен през 1865 г. Известно време е учител в бесарабското село Задунаевка.

През 1867 г. се завръща в Калофер, започва да проповядва бунт срещу чорбаджии и турци, след което окончателно напуска Калофер. По това време във вестник "Гайда", редактиран от П. Р. Славейков, е публикувано първото стихотворение на Хр. Ботев - "Майце си".

От октомври 1867 г. живее в Румъния. Работи в Браила като словослагател при Дим. Паничков, където се печата в. "Дунавска зора". През следващите години се мести от град на град, известно време живее заедно с Левски. През 1872 г. е арестуван за конспиративна революционна дейност и изпратен във Фокшанския затвор, но освободен вследствие застъпничеството на Левски и Каравелов. Започва работа като печатар при Каравелов, а по късно като сътрудник и съредактор на революционния орган. Започва активната му дейност като журналист и под негова редакция започва да излиза новия орган на революционната партия - в. "Знаме". През 1875 г. съвместно със Стефан Стамболов издава стихосбирката "Песни и стихотворения".

Май 1876 г. - вследствие новината за Априлското въстание, Ботев започва дейност за организиране на чета, става нейн войвода. От Гюргево се качва с част от четата на кораба "Радецки" и на 17 май заставят капитана да спре на българския бряг.

На 20 май 1876 г. е последният тежък бой - привечер след сражението куршум пронизва Ботев.

Изображение

Потребителски аватар
krisi
виртуоз с тиган
виртуоз с тиган
Мнения: 350
Регистриран на: пет фев 20, 2009 5:12 pm
:: 75 рецепти от krisi
:: 323 снимки от krisi
Местоположение: Sveti Vlas

Мнениеот krisi » пон окт 12, 2009 9:27 pm

Васил Левски


„Ако спечеля, печеля за цял народ, ако губя, губя само мене си...“


Васил Левски известен още като Васил Иванов Кунчев е роден на 18 юли (6 юли стар стил) 1837 г. в Карлово. Родителите му съответно са Иван Кунчев Иванов и Гина Василева Караиванова. Има двама братя — Христо и Петър — и две сестри — Ана и Марийка.

Васил Левски, известен и като Дякона, Апостола, Главният книжар, Тропчо, Ефенди Аслан Дервишооглу, В. Лъвский, Аслан Дервишооглу Кърджалъ, Драгойчо, Дякон Игнатий, е идеолог и организатор на българската национална революция, основател на Вътрешната революционна организация (ВРО) и на Българския революционен централен комитет (БРЦК).

Левски учи във взаимно училище в Карлово. През 1851 г. баща му умира от мозъчен кръвоизлив и тримата братя сами остават да се грижат за семейството. От 1855 г. е послушник при вуйчо си архимандрит Хаджи Василий, таксидиот на Хилендарския манастир в Карлово и Стара Загора, учи две години в класно училище в Стара Загора и изкарва едногодишен курс за подготовка на свещеници. На 24 ноември 1858 г. приема монашеството под името Игнатий, а през 1859 г. става дякон. По-късно (1861 г.) обаче под влияние на Георги Сава Раковски, Левски захвърля расото и се посвещава на революционното дело.

През 1862 г. заминава за Сърбия и взема участие в Първата българска легия на Раковски в Белград. Там заради ловкост и храброст получава прозвището Левски (според легендата е направил лъвски скок по време на военни упражнения). След разтурянето на легията се присъединява към четата на дядо Ильо войвода. През 1863 г. заминава за Румъния и след кратък престой се завръща в България. Отказва се от монашеския сан през 1864 г и до 1866 г. е учител в с. Войнягово, Карловско, а след това (до 1867) в Еникьой, Северна Добруджа. Като учител Левски развива революционна пропаганда сред народа и организира патриотични дружини за бъдещото въстание. Ноември 1866 г. се среща с Раковски.

През 1867 г. става знаменосец в четата на Панайот Хитов. В Белград участва във Втората българска легия на Раковски (1867 – 1868). След разтурянето й прави опит да премине в България с чета, за да подготви народа за въстание, но е арестуван в Зайчар от сръбските власти и хвърлен в затвора. Освободен, Левски се прехвърля в Румъния. След това отново се връща в Зайчар и пак заминава за Румъния.

След неуспеха на четническата тактика Левски стига до идеята, че за успешния изход на национално-освободителната борба е необходимо центърът на революционната подготовка да се премести в България чрез изграждане на мрежа от революционни комитети. На 11 декември 1868 г. започва първата си агитационна обиколка из България, която завършва през февруари 1869 г. Март-април 1869 г. се връща в Румъния. Започва втората си обиколка из България на 1 май 1869 г., по време на която основава революционни комитети. На 26 август 1869 г. се връща в Румъния през Русе. Убеждава за преместването на революционния център в България, но не среща подкрепа.

В края на 1869 г. Левски участва в създаването на БРЦК в Букурещ и заедно с Любен Каравелов застава начело на революционно-демократичното му крило. Напуска Румъния и продължава изграждането на мрежата от революционни комитети в България. В края на 1870 г. определя Ловеч за център на ВРО — „Привременно правителство в България“.

През 1871 г. за помощници на Левски са изпратени Димитър Общи и Ангел Кънчев. Същата година изработва програма и проектоустав на БРЦК. Инициатор и участник е на първото общо събрание на БРЦК в Букурещ (29 април — 4 май 1872 г.). В края на юни 1872 г. напуска Букурещ и като пълномощник на БРЦК пред комитетите в България започва преустройство на Вътрешната революционна организация. Създава окръжни комитети.

На 22 септември 1872 г. Димитър Общи организира обир на турската поща в Арабаконак. Левски е против, но е подкрепен единствено от поп Кръстю Никифоров. Залавянето на участниците нанася тежък удар на революционната организация. Левски получава нареждане от БРЦК и Каравелов за вдигане на въстание, но отказва да го изпълни и решава да прибере архивите на ВРО от Ловеч и да се прехвърли в Румъния. На 26 декември 1872 г. бива заловен от турската полиция до Къкринското ханче (източно от Ловеч). Съдът го осъжда на смърт чрез обесване. На 19 февруари (6 февруари по стар стил) 1873 г. присъдата е изпълнена в околностите на София. Мястото на обесването на Васил Левски се намира в центъра на днешна София, където е издигнат негов паметник.

Изображение

BRIDA
магьосник в кухнята
магьосник в кухнята
Мнения: 656
Регистриран на: вт авг 25, 2009 11:14 pm
:: 156 рецепти от BRIDA
:: 269 снимки от BRIDA

Мнениеот BRIDA » чет окт 15, 2009 4:43 pm

Лучано Павароти
италиански певец
Лучано Павароти
Роден: 12 октомври 1935
Модена, Италия
Починал: 6 септември 2007
Модена, Италия

Лучано Павароти (на италиански: Luciano Pavarotti) е италиански тенор и един от най-известните оперни певци, издал десетки дискове в златни и платинени тиражи.

Роден e на 12 октомври 1935 г. Баща му бил хлебар и певец любител. Самият Павароти пеел народни песни по сватби. След няколкогодишно обучение и кратка кариера на учител в началните класове, Павароти прави оперния си дебют на 29 април 1961 г. в Реджо Емилия на конкурс за млади оперни певци с изпълнение на ария от операта "Бохеми" на Джакомо Пучини. Забелязва го легендарната австралийска певица Джоан Съдърленд и го взима на турнета в Австралия, САЩ и Лондон с нея и съпруга ѝ, диригента Ричард Бонидж.

През 1967 г. излиза на сцената на нюйоркската "Метрополитън опера", с която свързва трайно съдбата си. През 1990 година добива изключителна популярност с концерт в Рим за закриването на Световното първенство по футбол, където пее на една сцена заедно с Хосе Карерас и Пласидо Доминго. Така започва поредицата "Тримата тенори". Известен е и с концертите "Павароти и приятели" - с поп- и рок- изпълнители, сред които звезди като Лайза Минели, Селин Дион, Андреа Бочели, "Куин", Боно, Ерик Клептън, Лу Рийд, Майкъл Болтън, Ерос Рамацоти. По време на изпълнение размахва бяла носна кърпа, с която бърше челото си.

Последната му публична изява е при откриването на Зимните олимпийски игри в Торино през феврурари 2006 г.

Умира на 71-годишна възраст на 6 септември 2007 година след боледуване от рак на панкреаса. Има четири дъщери (три с първата си жена Адуа и една с втората, Николета Мантовани, родена през януари 2003 година). Има една внучка.

На поклонението в родния му град Модена присъстват над 100 000 души. Сред известните личности на опелото е и българското сопрано Райна Кабаиванска, която открива службата с "Аве Мария". Павароти е погребан на 8 септември 2007 година в гробището "Монтали Рангоне" в Модена.

През 60-те и началото на 70-те години Павароти се съсредоточава в лиричния теноров репертоар. Става ненадминат майстор на белкантото. Неговият нежен глас поразява публиката с лекотата и прецизността, с която обработва височините. Безусловен фаворит е в ролите на Неморино ("Любовен еликсир", Гаетано Доницети), Рудолфо ("Бохеми", Джакомо Пучини) и Рикардо ("Бал с маски", Джузепе Верди). За съжаление Павароти се стреми да изпее всичко написано за тенор. След средата на 80-те години започва да изтезава гласа си в редица неподходящи роли. Пее дори във вердиевия "Отело" - кошмарът на най-великите драматични тенори. Многобройните му участия в концерти на открито го принуждават да се стреми към неприсъщи за един лиричен тенор сила и обем на звука. Всичко това постепенно разрушава гласа му, но тогава той вече е постигнал огромни висоти в оперното пеене. Когато през 1990,когато се появява на прочутия концерт в Рим за закриването на Световното първенство по футбол, Павароти блести и като супер звезда - нещо необичайно за изпълнител на класическа музика.
Записите на опери, направени от Лучано Павароти от 60-те до средата на 80-те години са образец за вокално майсторство. Много от тях са ненадминати като изпълнение: "Фаворитката", "Любовен еликсир", "Мария Стюард", "Дъщерята на полка" на Доницети, "Сомнамбула" и "Пуритани" на Винченцо Белини, "Риголето", "Бал с маски", "Луиза Милер", "Травиата" на Верди, "Селска чест" на Пиетро Маскани, "Бохеми" и "Турандот" на Джакомо Пучини са само малка част от тях.

Лучано павароти има няколко рекорда в "Книгата на Гинес", един от които е за най-много бисове - 165.

zagi
мераклия с бъркалка
мераклия с бъркалка
Мнения: 16
Регистриран на: ср авг 26, 2009 12:34 am

Мнениеот zagi » пет окт 16, 2009 12:07 am

Дора Габе


Дора Петрова Габе (28.08.1886, с. Харманльк, дн. Дъбовник, Варненска област - 16.11.1983, София).

Дъщеря на Петър Габе, преселник от Русия, публицист и общественик. Завършва гимназия във Варна (1903), записва естествени науки в Софийския университет (1904), следва френска филология в Женева и Гренобъл (1905-1906). Учителка по френски език в Добрич (1907). От 1911 до 1932 пребивава многократно (със съпруга си проф. Боян Пенев и самостоятелно, във връзка с преводаческата си дейност) в чужбина: Полша, Германия, Швейцария, Австрия, Чехия, Франция, Англия. През 20-те и 30-те г. изнася в България и зад граница сказки по проблеми на българската литература и за съдбата на Добруджа. През 1925 Министерството на народната просвета й възлага да редактира (съвместно със С. Андреев) библ. поредица "Библиотека за най-малките". Редактор (1939-1941) на детското списание "Прозорче". Дора Габе е сред учредителите на Българо-полския комитет (1922), на Българския ПЕН-клуб (1927) и негова дългогодишна председателка. Съветничка по културните въпроси в Българското посолство във Варшава (1947-1950), представителка на България в международните конгреси на ПЕН-клубовете, в международните срещи на писатели, преводачи и дейци на културата. Член на Националния комитет за защита на мира и на Комитета за балканско сътрудничество.

За пръв път Дора Габе публикува като ученичка в Шумен стихотворението "Пролет" в сп. "Младина" (1900). Истинският й творчески дебют са стихотворните цикли, поместени в списанията "Мисъл", "Демократически преглед" и "Ново общество" през 1905-1906. От началото на второто десетилетие до края на 30-те години обнародва поезия за възрастни и деца, пътеписи, разкази, есеистична проза, импресии, отзиви за театрални постановки и концерти, статии по въпроси на чуждестранната и българската литература, спомени за поети и писатели в списанията "Съвременна мисъл", "Златорог", "Полско-български преглед", "Демократически преглед", "Листопад", "Добруджански преглед", "Изкуство и критика" и др., във вестниците "Слово", "Епоха", "Вестник на жената", "Свободна реч", "Зора", "Женски глас", "Мисъл", "Съвременник", "Вестник на вестниците", "Дневник", "Заря" и др., в детските периодични издания "Светулка", "Детска радост", "Детски свят", "Другарче", "Детски живот", "Росица", "Славейче", "Весела дружина", "Прозорче" и др. След 1944 публикува в литературния и периодичния печат, в детските списания "Славейче", "Дружинка", "Деца, изкуство, книги" и др. Първата лирична стихосбирка на Дора Габе "Теменуги" е в духа на модния в началото на века сецесионен сантиментализъм и отчасти - на налагащата се поетична конвенция на символизма. Създадена е с редакторската намеса на П. К. Яворов (стигаща до съавторство) и при съставителството на проф. Боян Пенев, чиито образи поетесата съхранява трайно в емоционалната си памет, вплита имплицитно и чрез посвещения в късното си творчество. Втората й поетична книга за възрастни "Земен път" представлява художествен животопис и психография на лиричната героиня, изобразена във време на личностно консолидиране и в дирене на нови посоки в живота. Избраният път е земен; понятията "път" и "земя" функционират с денотативната си яснота и чрез богатството на символните си значения. В сложна гама от ситуационно-психологически превъплъщения и емоционално-чувствени прояви се разгръща темата за любовта-страдание, всеотдайност, всеопрощение, като благороден избор и поведенека доминанта в живота на жената, проследена в традиционни битови реалии, сред градския пейзаж или при активната съпричастност на природата. Лиричната героиня -земна, жизнена, жадуваща полет и преображения, открива опорни точки за духа извън субективния "аз" - в света на изкуството, във всекидневието на "простите, мъдри хора", в историческото битие на нацията, на поробената родна Добруджа. Симптоматично за еволюцията на поетесата - житейската драма на безответната любов се превръща постепенно в драма на духа; лиричният субект се освобождава от кръга на солипсизма, страданието и самотата стават личностна школа за духовно оцеляване и изостряне на интелектуалната впечатлителност. Съзрява гносеологически пренасочено съзнание, обърнато към дилемите на човешкото битие, към загадките на природата и вселената, Виталността на лиричния субект е извор на светъл пантеизъм, в който духът открива празнично ликуване или поема към проблемите на всемира и трансцендентното. "Земен път" набелязва устойчивите особености на лиричната рефлективност на Дора Габе, очертава основните семантични ядра в късната й лирика. Поемите, поместени в книгата "Лунатичка", свидетелствуват за усилията на авторката да се приобщи към идейно-тематичните, изобразително-изразните и лексикалните трансформационни процеси, настъпили в доминиращата естетика и поетика на 20-те и 30-те г. Лиричният субект се преориентира към социалната проблематика, размишлява не само върху самотата като екзистенциален феномен, но се стреми да разгадае и механизмите на обществената обусловената самотност и унижение. Терзае се от неназовима собствена вина за трагедиите на социалните низини; в терзанието се долавя неудовлетвореност от непостигната лична социална реализация. След 1944 г. Дора Габе се подчинява на преобладаващата закономерност в литературния живот ускорена продуктивност, пато

сно-декларативна отчетност на конкретните обществено-политически поводи, осмисляне на творческия жест като социална поръчка на деня. Тематичната й пренагласа носи индивидуално-психологическа отличителност, но е характерна преди всичко за типологичната отличителност на литературното десетилетие. Откликва на темите за престъпленията на фашизма, антифашистката съпротива, партизанското движение (поемата "Вела"), съв. воини в България, началото на социалистическото строителство, борбата за мир и др. (книгата "Неспокойно време"). Продуктивността и тематичното разнопосочие са противопоказни на склонността й към медитация, съзерцателен пантеизъм и вглъбяване в нравствено-философската проблематика. Но творческото й поведение не е само резултат на конюнктурен тематичен натиск; носи белезите и на индивидуална мотивация за изживяване императивите на времето като собствени повели, имплицира стремеж към нови идейно-тематични параметри, обогатен персонаж и прозрения за значимото и мимолетното във всекидневието на "ставащата" история. Изневерила на медитативната си нагласа, поетесата не изневерява на своята непримиримост към постигнатото, на жаждата за обществ. ангажираност и действена съпричастност. Постига значителна версификационна сръчност, обогатява римо-ритмичната и строфичната структура, графичната експресивност на текстовете си. Затова, когато се завръща "към себе си" (по собствените й твърдения с книгата "Нови стихове", Дора Габе носи мъдростта на годините, на човешките изпитания и гражданските самопроверки, на натрупания художествен опит. "Завръщането" като оплодено самооткриване, нова личностна идентификация и реабилитация на суверенния човешки "аз" се осъществява в контекстуалното единство на поредицата от поетични книги "Почакай, слънце", "Невидими очи", "Сгъстена тишина", "Глъбини", "Светът е тайна". Бележещи късния ренесанс на авторката, те са своеобразна лирико-философска серия, единна семантична, изобразително-изразна и стилистико-лексикална система с многопосочни, нюансирани и взаимнообогатяващи се авторски послания. Променена е изобразителната оптика: от индивидуалния ценностен свят (дискретно поднесен) към света на социалнопсихологически и нравствено-философски ценности. Персоналният "аз" на лирическия субект е средоточие и изразител на проблемите на съвременността; те се конкретизират в психологическото времепространство на самоанализиращата се и себеизразяваща се творческа личност. В богата мотивна и интерпретационна гама, при максимален езиков лаконизъм, достигащ до аскетизъм, поетесата осветлява темите за сезоните в човешкия живот, любовта и самотата, преходността на материята и нетленността на духа, мимолетно-мигновеното и непреходното в индивидуалното и вселенското пространство, радостта от съществуването и вакуума на смъртта, за ефимерността на персоналните Изгреви и Залези и вечността на Мирозданието. Гносеологичната тревожност, безответността на въпросите не внушават психологически стрес и агностичен песимизъм; авторката опоетизира самия познавателен акт, усилията за самоситуиране, самоосмисляне на човека сред загадките на всемира, докосването му до квинтесенцията на битието или извисяването на духа до сферите на метафизичното. Темата за любовта звучи с шопеновска изтънченост и приглушен драматизъм. Любовта - потребност на емоциите, сетивата и интелекта, изначална същност, сърцевина на битието, е възведена до универсална екзистенциална и естетическа категория. Тържество на виталните начала, тя води до щастливо нравствено-философско озарение, до прозрения за логиката и хармоничността на всемира, природата и житейския кръговрат. Дора Габе открива богата символика в динамиката на природата ("Глъбини"), синхронизирана с динамиката на човешкото съществуване, с приливите, отливите, възземанията и крушенията на човешкия дух. Създала своя поетична вселена с продуктивно концептуално и структурообразуващо монологично начало, поетесата прави свой оригинален принос в утвърждаването на рефлективно-аналитичната тенденция в развитието на българската поезия през 60-те и 70-те години. С максималната мисловна и емоционална с

гьстеност на изказа, с акцентуването на отделната дума като внушителна семантична единица с богато констативно излъчване и графична самостойност, при разнообразна и овладяна интонираност на белия стих Дора Габе обогатява националното стихосложение и поетична култура.

Дора Габе разгръща дарованието си и в областта на детската литература. Дебютира в "Златна книга на нашите деца" на Ал. Божинов през 1921. Книгите й за деца от 20-те до 60-те години са настолно четиво на няколко поколения български деца, принадлежат към класиката на детското литературно наследство. Възпитават в нравствено здраве, добротворство и жизнелюбие; чужди са на дидактиката и наставничеството, внушават доверие у малкия мислещ човек, субект на своеобразно оцветено поетично световъзприемане, откриващ истините за живота чрез логиката на емоциите, интуицията и въображението. Култивират вкус към бълг. стихотворна реч с игрив ритъм, звучна рима и бодра интонация. Особено място в творчеството на Дора Габе за деца (осъществено и в прозаични жанрови форми) заемат мемоарните импресии, събрани в книжката "Някога". "Малки психологически етюди в поетична форма" (според прецизното определение на Вл. Василев), те разкриват очарованието на първооткривателството и началната адаптация на детето в света на големите, природата и семейството. Възстановяват детската свежест на усетите, поезията на детската впечатлителност и фантазно образотворчество. В духовното прохождане на детето се съдържат и послания към възрастните - за относителността на индивидуалните истини, за равноправието на интелекта, чувствата и въображението, за мястото на природата в съвременната цивилизация. С "Някога" поетесата прави съществен влог в развитието на субективизираната, лирична проза на 20-те г.; интертекстуални връзки свързват споменните импресии с късната й поезия. От 1917 до края на живота си Г. развива активна преводаческа дейност. Превежда от полски, чешки, руски, френски, гръцки езици творби на А. Мицкевич, М. Конопницка, С. Виспянски, К. Тетмайер, Ю. Словацки, В. Реймонт, Ян. Каспрович, Х. Сенкевич, В. Лидер, А. Дигасински, Л. Стаф, А. Слонимски, Ю. Тувим, К. Алберти, И. Волкер, Е. Флеч, В. Незвал, К. Чапек, Ж. Жиано, Я. Сайферт, А. Слуцки, В. Броневски, В. Имбер, С. Маршак, Е. Камберос, Р. Буми-Папа, М. Лундемис, Я. Рицос и мн. др. Най-крупното й преводаческо дело са антологиите "Полски поети" (1921), на която Дора Габе е преводачка, съставителка и авторка на характеристиките, "Химни" на Ян Каспрович (1924) и "Анхели" на Ю. Словацки (1925). Отделни книги ("Някога" - преводачи В. Незвал и Я. Рицос; "Почакай, слънце") и творби на Дора Габе са преведени в Австрия, Аржентина, Великобритания, Виетнам, Германия, Гърция, Канада, Куба, Ливан, Перу, Полша, Румъния, Русия, Словакия, Украйна, Франция, Чехия.

Потребителски аватар
Makaweli
магьосник в кухнята
магьосник в кухнята
Мнения: 5397
Регистриран на: нед сеп 06, 2009 10:03 pm
:: 64 рецепти от Makaweli
:: 896 снимки от Makaweli
Местоположение: РУСЕ

Мнениеот Makaweli » вт май 11, 2010 8:53 am

Свети равноапостоли Кирил и Методий

Изображение
Св. св. Кирил и Методий, известни още и като Солунските братя, са Методий и Константин Философ, създатели и разпространители на първата славянска азбука - глаголицата. На името на Кирил е наречена създадената по-късно кирилица. Канонизирани са като светци за превода и популяризирането на Библията на старобългарски език (придобил популярност в неговата руска редакция като : църковно-славянски език, черковно-славянски език) и разпространяване на християнството сред славяните. Считани са за равноапостоли. Обявени са от папата за покровители на Европа. Православната църква ги тачи и като едни от светите Седмочисленици.
Братята са родени в Солун, Византия, през 9 век в седемчленно семейство на високопоставения военен управител Лъв и жена му Мария. От краткото житие на Кирил може да се разбере, че това е аристократично семейство забегнало във Византия през 8 век вероятно по политически причини като немалко други. Методий е по-големият брат и е роден през 810 година; Константин е роден през 827 година и чак към края на живота си приема името Кирил.

Бащата умира рано и децата минават под попечителството на своя чичо Теоктисто, който е влиятелна личност в Империята. През 843 година Кирил пристига по негова покана в Константинопол и започва да учи в престижната Магнаурска школа. За Методий чичото съдейства да му се повери държавен пост и той е назначен за управител на административна област, населена предимно със славяни от българската група, недалеч от Солун.
Високото теологично образование на Кирил, подкрепено с добро познаване на арабски и еврейски, го правят най-подходящия дипломат за първата държавна мисия при абасидския халиф Ал Мутауакил с цел дискутиране принципите на Светата Троица и затягане на връзките между Абасидския халифат и Империята, както и да преговарят за освобождаването на византийски пленници.

В исторически документи е спомената т.н. Брегалнишка мисия на Кирил в югозападна България, където са покръстени много българи.

През 860 година братята са натоварени с мисия от византийския император Михаил III и патриарха на Константинопол, Фотий, който бил един от професорите на Кирил в Магнаурската школа и негова пътеводна светлина в по-ранните години. Кирил и Методий заминават при хазарите с цел предотвратяване разпространението на юдаизма в Хазария. Тази мисия не е така успешна, тъй като по-късно хаганът приема и налага юдаизма като официална религия, но братята откриват в Крим мощите на свети Климент, събитие с огромна важност за тогавашния свят, и са тържествено посрещнати и благословени от папата когато ги връщат в Рим.

След завръщането им в Константинопол Кирил става преподавател по философия в Магнаурската школа, а Методий е назначен за игумен на манастира Полихрон. Там завършват започнатото според някои историци през 855 година създаване на първата славянска азбука и превод на основните богослужебни книги.

През 862 година двамата братя по поръка на Императора и по покана на великоморавския княз Ростислав да популяризират християнството на славянски език във Великоморавия и столицата Велеград - мисия, която изпълняват и защитават с голяма страст до края на дните си.

Кирил умира в Рим през 869 г. и е погребан в криптата на базиликата св. Климент (San Clemente), а Методий, изтощен от дългата борба с враждебното на славянската кауза немско духовенство, от униженията и затвора, в който е хвърлен заради това, умира като архиепископ на Великоморавия в столицата ѝ Велеград през 885 г. и най-вероятно е погребан там.

Денят на българската просвета и култура и на славянската писменост e официален български национален празник, честван на 24 май. На този ден, българите честват българска култура и създаването на славянската азбука (глаголицата) от Св.св. Кирил и Методий, известни още и като Солунските братя.

За първи път на 11 май 1851 г. в епархийското училище „Св. Св. Кирил и Методий“ в гр. Пловдив по инициатива на Найден Геров се организира празник на светите братя Кирил и Методий – създатели на славянската писменост. През 1857 година този празник на Св. Св. Кирил и Методий започва редовно да се отбелязва в Пловдив, Цариград, Шумен, и Лом. Денят 11 май не е случайно избран от Найден Геров – това е общият църковен празник на двамата светии.

Най-ранните данни за отбелязване на 11 май като ден на Светите равноапостоли и славянобългарски просветители Кирил и Методи датират от XII век, като те са признати за светци още в края на IX век. Поотделно паметта на Св. Кирил се отбелязва на 14 февруари, а на св. Методий – на 6 април (дните на тяхната смърт). Светият Всеруски Синод по повод празнуването хилядогодишнината на Моравската мисия на Св. Св. Кирил и Методий взема следното решение: `За спомен на хилядолетието, откакто първоначално бе осветен нашия бащин език чрез Евангелието и Христовата вяра, да се установи ежегодно, започвайки от тази 1863 г. 11 май, като църковен празник на преподобните Кирил и Методий!` След това празникът се чества във всички православни славянски страни.

Общият празник на Св.св. Кирил и Методий се чества от българската църква и през следващите векове, а през Възраждането се превръща и в училищен празник на буквите, създадени от Кирил и Методий. Това тържество, изразяващо духовните въжделения на българите за църковна независимост, просвещение и национално въздигане. Празникът на Св. Св. Кирил и Методий се отбелязва през Възраждането не само в българските земи, но и зад граница – сред възрожденската ни имиграция в Румъния и Русия, сред Българските студенти в чужбина, сред българите, заточени в Диарбекир. Възторженото честване от всички българи на празника на светите братя Кирил и Методий е свидетелство за жаждата на българина за просвета и наука, за национално самоопределение и бързо икономически и културно възмогване.

През 1892 г. Стоян Михайловски написва текста на всеучилищния химн, познат на всеки българин с първия си стих `Върви, народе възродени`. Химнът е озаглавен `Химнъ на Св.св. Кирилъ и Методи` и включва 14 куплета, от които ние днес изпълняваме най-често първите шест. Панайот Пипков създава на 11.05.1900 г. музиката към химна.

Днес 11 май се чества като църковен празник на светите братя Кирил и Методий, докато 24 май се е утвърдил като празник на славянската писменост, българската просвета и култура.

24 май като празник на славянската писменост и на светите братя Кирил и Методий се отбелязва днес и извън България – в Русия той се чества за първи път през 1986 г. По инициатива на мурманския писател Виталий Маслов. В Мурманск е най-северната точка, където има паметник на Св. Св. Кирил и Методий.

Изображение
Докато човек чувства болка - значи е жив. Докато човек чувства чуждата болка - значи е човек.

Изображение

Потребителски аватар
tillia
магьосник в кухнята
магьосник в кухнята
Мнения: 495
Регистриран на: ср фев 20, 2008 8:23 pm
:: 699 рецепти от tillia
:: 2529 снимки от tillia
Контакти:

Мнениеот tillia » вт май 11, 2010 4:33 pm

"И ний сме дали нещо на света" :) :thumup:
http://da-gotvim-s-tillia.blogspot.com/
http://www.snimka.bg/?profile,albums

Истината е въпрос на гледна точка !
Изображение Изображение



Върни се в “Всичко останало”

Кой е на линия

Потребители, разглеждащи този форум: Няма регистрирани потребители и 0 госта